Лей Грийнууд: Роуз

— И приятели нямам. Семейството, с което живеех, се премести в Орегон заради войната — Роуз дръпна стола си назад и се изправи. — По-добре да тръгвам. Благодаря за закуската. И за Люк.

Джордж се бе изправил на крака заедно с нея.

— Не е необходимо да ми благодариш. Една дама не би трябвало да търпи такова отношение.

Тя бавно се извърна.

— Какво те кара да мислиш, че съм дама? Та ти не знаеш нищо за мен.

— Ей-така, знам — отвърна Джордж. — Майка ми беше дама.

Погледите им се срещнаха. Това бяха най-хубавите думи, които Роуз беше чувала. А че ги казваше един непознат, мъж, който не знаеше нищо за нея (той се сби с Люк, значи наистина мисли така) — това я караше да се хвърли в краката му.

Тя бързо наведе очи и се разбърза. След минута се върна с пържолата на Джордж. Без да го поглежда в очите, тя започна да разчиства помещението. Той я спря.

— Те ще го направят — рече той, като гледаше към Джеб и Чарли.

Роуз погледна нервно към тях, но нито един от двамата мъже не проговори.

— Мисля, че ще е по-добре…

— По-добре виж какво иска онзи в ъгъла. Той чака търпеливо от доста време.

Роуз сви примирено рамене и отиде да вземе поръчката. Влязоха още двама мъже.

Джеб и Чарли свършиха с яденето точно когато Роуз взе и последната поръчка. Без да проронят нито дума, двамата станаха и започнаха да събират парчетата от строшеното. Не вдигнаха очи, докато не събраха всичко.

— Сложете ги при цепениците за огъня — нареди Доти, докато влизаше с метла в ръка. — Ще ми послужат за разпалването на огъня — тя връчи метлата на Чарли. — И да сметеш треските. Не искам клиентите да говорят, че заведението ми е мръсно.

Дълбока въздишка би достигнала до ушите на Роуз, ако някои от двамата мъже се бе осмелил да въздъхне, докато метяха пода и подреждаха масите. Сетне излязоха мълчешком, без дори да погледнат към Джордж.

— Нали ти е ясно, че тази сутрин си спечели трима врагове? — попита го Доти.

Джордж довърши пържолата си и стана. После я измери със студен поглед.

— През войната имах няколко милиона врагове. Трима повече или по-малко нямат никакво значение — той се насочи към пироните в стената и нахлупи смачканата си шапка над очите. — Довиждане, дами — сбогува се той и излезе на улицата.

— Ще го убият — отбеляза Доти.

— Преживял е войната — рече Роуз. — От какво да се плаши в Остин?

— От хора, които ще го застрелят в гръб и ще бъдат доволни, че са го сторили — отговори Доти, възмутена, че Роуз не проумява очевидната истина. — А Люк ще бъде начело.

— Мисля, че Люк не го интересува — настоя Роуз. — Той е джентълмен.

Доти се обърна към нея ядосана.

— Може и да е джентълмен, макар че не познавам мъж, който да не мисли само за себе си, но това няма да ти помогне да си намериш работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да те държа повече тук. Веднага щом свършиш със сервирането, ела да си получиш парите.

Ненадейното известие порази Роуз.

— Не можеш да го направиш. Никой няма да ме наеме на работа.

— Това не ме засяга — отсече Доти, без да поглежда Роуз в очите. — Не мога да си позволя разни каубои да идват и да рушат заведението ми. Едва ли ще има друг като него, за да бъда сигурна, че ще ми се заплати. Впрочем, кой беше той? — настоя да узнае Доти, като се обърна към клиентите си.

— Никога не сме го виждали — обади се един от мъжете. — Пристигнал е тази сутрин в града, за да търси жена, която да се грижи за домакинството му и за още шестима мъже.

— Ето на. Върви да си предложиш услугите, след като го намираш за толкова чудесен.

И тя се заклатушка към кухнята.

Със замъглено от шока и изумлението съзнание, Роуз се улови за единствената спасителна сламка, която виждаше.

— Искаш да кажеш, че е дал обява за икономка?

— Така мисля. Сложи обява пред вратата на шерифа.

— Защо не си наеме готвачка?

— Иди го питай — ухили се подигравателно мъжът. — Изглежда ти е хвърлил око.

Роуз усети, че й става горещо, ала реши да не обръща внимание на хапливия език на Досън. Трябваше да поразмисли.

В продължение на два часа изобщо не можа да мисли за Джордж Рандолф или за самата себе си. Препирнята му с Люк бе превърнала „Бон Тон“ в най-известното заведение в града. Всеки искаше да знае къде е седял и колко маси е счупил Люк. Много преди да спре напливът от хора, тя започна да съжалява, че не е отишъл да обядва в друг ресторант.

Но докато вървеше към стаята си, тя усети, че мечтае за Джордж Рандолф, от което се чувстваше някак по-спокойна и сигурна за бъдещето си.