Братя Грим - Обущарят Макс

Живял някога обущар на име Макс. От сутрин до вечер той кърпел скъсани ботуши и обувки и живеел добре със спечелените пари, но понеже имал добро сърце, раздавал пари на сираци, сиромаси и вдовици.

Един ден обущарят решил да се ожени и след като се посъветвал със свещеника, поискал ръката на една вдовица на име Резе. Тя умеела да гадае, ходела да чете молитви и да пее погребални песни при умрели. Често правела предсказания и лъжела суеверните хора. Невежите й вярвали и с уважение я наричали „госпожа Резе“.

Госпожа Резе се ядосвала много, че мъжът й раздава пари на бедните. Една вечер, след като той дал последния си грош на един просяк и се прибрал у дома, Резе го наругала и го изгонила от къщи.

Тръгнал Макс из града накъдето го носели краката и водели очите. Не разбрал как стигнал пределите на града. Там видял търговски керван, който се отправял на далечен път. Макс помолил водача да го вземе като конегледач. Той се съгласил и Макс се присъединил към кервана.

През цялото пътуване клетият обущар се грижел денем и нощем за животните и за спокойния сън на своя господар. Накрая керванът пристигнал в един голям град. Когато спрели на площада, Макс видял познат търговец, на когото викали Дебелия Юрген. Той бил много хитър и понеже добре знаел колко трудолюбив и добър човек е Макс, веднага го поканил в дома си. Щом влезли вътре, Дебелия Юрген му дал нови дрехи, нагостил го богато и му предоставил най-хубавата си стая да си почине. На сутринта го завел в един от магазините си, в който се продавали дрехи, и му предложил да работи за него. Макс се съгласил. Но нали бил добър и състрадателен започнал да раздава на сираци и просяци дрехи и пари от печалбата. Така пропилял хиляда жълтици. Търговецът обаче не казал нищо, защото искал да остави Макс да задлъжнее и да го превърне в свой роб.

В същото време слуховете за милостивия Макс достигнали до двореца. Царят го поканил на пищна гощавка с множество вкусни ястия и напитки. Когато Макс пристигнал в двореца, царят го посрещнал любезно, хапнали, пийнали, а после го попитал откъде идва и с какво се занимава. Макс отговорил, че е търговец. За да го изпита, царят извадил един скъп пръстен от пръста си и попитал какъв е камъкът и каква му е цената. Макс взел пръстена, стиснал го между зъбите си и счупил камъка.

— Царю, какъв е този камък? — попитал Макс. — Та той нищо не струва! Целият пръстен не е повече от хиляда жълтици. Аз имам истински брилянти и всеки един струва сто хиляди жълтици.

Царският пръстен наистина бил купен от един търговец за хиляда жълтици, така че царят веднага повярвал на Макс и започнал да крои планове как да вземе брилянтите. Посъветвал се с един от своите придворни и двамата решили, че ще бъде най-добре, ако Макс се ожени за царската дъщеря — така брилянтите щели лесно да станат царска собственост. Тогава придворният отишъл при Макс и му предал царската повеля. Обущарят се изплашил и започнал да увърта, като казал, че стоката му е още на път и е по-добре първо да пристигне и после да стане сватбата. Ала царят не искал да чака, той искал да е сигурен, че Макс ще му бъде в ръцете, когато пристигнат всичките му богатства. Наредил да вдигнат голяма сватба и Макс се оженил за принцеса Гудрун. Бедният обущар не можел да се нарадва на късмета си.

След няколко дни Макс изпратил хора да върнат дълга му на Дебелия Юрген. Мислел си, че търговецът повече няма да го търси. Но се излъгал. Ден след ден Дебелия Юрген му досаждал и го молел да го направи царски съветник. Макс му отказал, а търговецът го заплашил, че ще разкрие на царя, че Макс всъщност е беден и прост обущар. В това време царят непрекъснато разпитвал дали стоката на Макс и брилянтите не са пристигнали.

Един ден, като се престорил на много разтревожен, Макс казал на царя и на жена си:

— Много се безпокоя за стоката и хората си. Един пратеник ми съобщи, че вече са близо, но ми се иска сам да се уверя в това. Ще тръгна на път, за да ги посрещна.

Така Макс успял хитро да се измъкне, защото иначе го чакала сигурна смърт. Скоро той стигнал до края на града и поел накъдето го носели краката и водели очите. Вървял дълго и започнал да го мъчи глад, пък и бил много изморен. Не щеш ли, срещнал един орач. Седнал да си почине и го помолил за малко хляб.

— Синко — рекъл селянинът, — къщата ми е зад онази баирчинка. Ти пази воловете, а аз ще отида да ти донеса нещо за ядене.

Селянинът тръгнал, а Макс си помислил: „Защо да не поора вместо него, докато се върне“.