Братя Грим: Що е страх?

Един баща имал двама сина. Големият бил умен, разсъдлив и много сръчен. Но малкият бил глупав, не можел да проумее и да научи нищо; който го срещнал, си мислел: „Още много има да претегли бащата с този!“

Имало ли някаква работа, винаги трябвало да я свърши големият син. Но когато бащата го пращал късно вечерта или дори през нощта да донесе нещо и пътят минавал през гробищата или през друго някое страшно място, той отговарял:

— Ох, не, татко, няма да отида, настръхвам от страх.

Защото наистина се страхувал.

Или ако вечер край огнището някой разказвал случки, от които на човек се изправят косите, тези, които слушали, понякога се обаждали:

— Брей, настръхвам от страх!

Малкият син седял в ъгъла, слушал всички тези думи и не можел да разбере какво означават.

— Постоянно говорят: Настръхвам! Настръхвам! А пък аз не настръхвам. Това сигурно е някакво особено умение, от което аз не разбирам нищо.

Но ето, че веднъж бащата му рекъл:

— Слушай, ти там в ъгъла! Вече си голям и силен, трябва да се научиш на нещо, та да си изкарваш хляба. Виж как се труди брат ти, а тебе не те бива за нищо.

— Ех, татко — отвърнал той, — и аз много искам да се науча на нещо; да речем, ако е възможно, бих се научил да настръхвам от страх, защото от тази работа не разбирам нищо.

Чул го по-големият брат, засмял се и си казал: „Гледай го какъв глупак бил моят брат! Докато е жив, нищо няма да излезе от него; денят се познава от сутринта.“

Бащата пък въздъхнал и рекъл:

— Рано или късно ще се научиш да настръхваш, но с това не можеш да си изкарваш хляба.

След някой и друг ден ги навестил клисарят и бащата се оплакал, че малкият му син не знаел нищо и нищо не учел.

— Представи си, попитах го с какво мисли да си изкарва хляба, а той иска да се научи да настръхва от страх.

— Ако не иска нещо повече — отвърнал клисарят, — това може да научи при мене. Прати ми го и аз ще му вкарам ума в главата.

Зарадвал се бащата, защото си помислил: „Все пак момчето ще понаучи нещо“.

Взел го клисарят при себе си и му възложил да бие камбаната. Но след няколко дни го събудил посред нощ и го накарал да стане, да се изкачи на камбанарията и да удари камбаната. „Ще се научиш най-сетне да настръхваш от страх“ — помислил си клисарят и се изкачил преди него.

Отишъл момъкът, посегнал да улови въжето на камбаната и изведнъж видял някаква бяла сянка.

— Кой е там? — викнал той, но сянката не отговорила, нито мръднала от мястото си. — Отговори — викнал момъкът — или се измитай! Нямаш работа тук, и то нощем.

Но клисарят стоял неподвижен, искал момъкът да го помисли за призрак. Момъкът викнал повторно:

— Какво търсиш тук? Говори, ако си добър човек, иначе ще те изтърколя по стълбата.

Клисарят си рекъл на ума: „Казва го, но няма да го направи“. Мълчал и стоял неподвижно, като че бил от камък.

Тогава момъкът му викнал за трети път и тъй като пак не получил отговор, засилил се и блъснал призрака така, че той се изтърколил по стълбата, а на десетото стъпало се спрял и останал там да лежи. После момъкът ударил камбаната, отишъл в стаята си, легнал, без да каже нищо, и пак заспал.

Жената на клисаря чакала доста мъжа си, но той все не се връщал. Накрая тя се изплашила, събудила момъка и го попитала:

— Не знаеш ли къде е мъжът ми? Той се качи преди тебе на камбанарията.

— Не знам — отвърнал момъкът. — Но някой стоеше там на площадката и понеже не отговаряше и не искаше да се махне, аз помислих, че е някой негодник и го блъснах по стълбата надолу. Иди и виж да не е той; много ще съжалявам.

Изтичала жената и намерила мъжа си, който лежал на стълбата и хленчел жалостиво, защото си бил счупил единия крак.

Вдигнала го тя, занесла го вкъщи, а после ядосана отишла при бащата на момъка и викнала:

— Твоят син ни докара голяма беда: блъснал мъжа ми по стълбата и му счупил крака. Махни този негодник от къщата ни!

Изплашил се бащата, отишъл веднага у клисаря и нахокал сина си:

— Каква пакост си направил? Сигурно си полудял!

— Слушай татко, аз нямам никаква вина — отвърнал момъкът. — Той се бе изправил там през нощта и приличаше на човек, който е замислил нещо лошо. Не знаех кой е, викнах му три пъти да се обади или да се махне.

— Ох — рекъл бащата, — само беди мога да очаквам от тебе! Махай се от очите ми, не искам да те видя вече!

— Добре, татко, на драго сърце, но почакай да съмне. Ще тръгна по света да науча какво значи да настръхваш от страх. Така ще овладея поне едно изкуство, с което ще мога да си изкарвам хляба.