Братя Грим - Що е страх?

— Учи, каквото искаш — рекъл бащата, — все ми е едно! На ти петдесет талера, тръгни по широкият свят, но да не споменеш пред никого откъде си и чий син си! Срам ме е, че съм ти баща.

— Добре, татко, така да бъде. Като не искаш да споменавам, няма да споменавам.

Щом се съмнало, момъкът сложил петдесетте талера в джоба си, излязъл на широкия път и непрекъснато си повтарял полугласно:

— Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна от страх!

Чул го един колар, който вървял зад него, и го попитал:

— Кой си ти?

— Не знам — отвърнал момъкът.

Коларят пак попитал:

— Откъде си?

— Не знам.

— Чий син си?

— Не бива да споменавам.

— Ама какво току мънкаш под носа си?

— Ох — отвърнал момъкът, — искам да настръхна от страх, пък няма кой да ме научи на това.

— Я не дрънкай глупости — рекъл коларят — и ела с мене да видим къде ще се подслоним.

Тръгнал момъкът с коларя и вечерта стигнали до една страноприемница, където решили да пренощуват. Като влизал, момъкът пак казал високо:

— Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна от страх!

Чул го съдържателят, изсмял се и рекъл:

— Стига да искаш, ще стане!

— Я млъкни — рекла жена му, — един ли момък се прости с живота си! Жалко за хубавите му очи, ако е писано да не видят вече белия свят!

Ала момъкът казал:

— Колкото и трудно да е, искам да се науча да настръхвам от страх, за това съм тръгнал по света.

И не оставил на мира съдържателя, докато той не му разказал, че недалече оттам имало омагьосан замък, където човек лесно можел да научи какво е да се настръхне от страх; трябвало само да прекара три нощи вътре. На онзи, който можел да се реши на това, царят бил обещал дъщеря си за жена, а тя била най-хубавата девойка на земята. В замъка имало големи съкровища, но те се пазели от зли духове. Който успеел да развали магията; щял да стане богат. Мнозина вече се опитали, но никой не излязъл оттам.

Отишъл момъкът на другата сутрин при царя и казал:

— Ако ми позволиш, ще прекарам три нощи в омагьосания замък.

Погледнал го царят, харесал го и казал:

— Имаш право да помолиш за три неща и да ги вземеш със себе си в замъка.

Момъкът отвърнал:

— Тогава ще помоля да ми дадеш малко дърва за един резбарски тезгях с длето и един струг.

Царят заповядал да занесат през деня всичко това в замъка.

Започнало да се свечерява. Момъкът отишъл в замъка, запалил в една стая буен огън и сложил до него струга и резбарския тезгях с длетото.

— Да можех поне веднъж да настръхна от страх! — казал той. — Но май и тук няма да се науча.

Към полунощ решил да разпали загасналия огън. Навел се да го раздуха и изведнъж от един ъгъл се разнесли писъци:

— Мяу, мяу, премръзнахме!

— Глупаци! — викнал той. — Защо пищите? Ако сте премръзнали, елате, седнете до огъня и се стоплете!

Тогава две големи черни котки скочили до него, седнали от двете му страни и почнали да го гледат свирепо с огнените си очи. След малко, като се постоплили, рекли:

— Да изиграем ли едни карти, друже?

— Защо не! — отвърнал той. — Но я си покажете лапите!

Протегнали те лапите си.

— Охо — викнал той, — ама че ви са дълги ноктите! Почакайте, ще трябва най-напред да ви ги изрежа.

Хванал ги за шиите, сложил ги на резбарския тезгях и им стегнал здраво лапите с големия винт.

— Като ви гледам ноктите, не ми се иска да играя на карти с вас — рекъл той, убил ги и ги хвърлил през прозореца в езерото.

След като усмирил завинаги двете котки и седнал пак до огъня, от всички страни излезли много черни котки и черни кучета, вързани с нагорещени верижки, и ставали все повече и повече, така че за него просто не останало място; и всички мяукали и виели страхотно, газели по огъня, разпръсвали го и искали да го угасят. Погледал ги той известно време спокойно, но накрая му прикипяло, вдигнал длетото и викнал:

— Я се махайте оттук, гадинки такива!

И се развъртял с длетото. Едни избягали, другите избил и ги хвърлил през прозореца в езерото. После раздухал ситните въгленчета, разпалил пак огъня и се постоплил. Но както седял, очите му почнали да се затварят — доспало му се. Огледал се наоколо и видял в ъгъла голямо легло.

— Точно за мене — казал той и се мушнал под завивката.

Но преди още да затвори очи, леглото почнало да се движи и тръгнало да обикаля из целия замък.

— Това не е лошо — казал той, — само не друсай!

Понесло се леглото бързо напред, сякаш го теглели шест коня, прескачало прагове, катерело се и спускало по стълби, но изведнъж се обърнало с краката нагоре и затиснало момъка. Но той разхвърлял завивките и възглавниците, измъкнал се и казал: