Братя Грим - Младият великан

Зарадвал се селянинът, впрегнал двата си коня в колата и натоварил от ковачницата на селския ковач един железен прът — толкова дълъг и дебел, че двата коня едва го закарали вкъщи. Взело го момчето, натиснало го върху коляното си и — прас! — строшило го на две през средата, като че било обикновен дървен прът.

Бащата впрегнал четири коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че с четирите коня едва го докарал у дома. Момчето строшило и него на две върху коляното си, захвърлило го и казало:

— Татко, и този няма да ми върши работа. Впрегни повече коне и докарай някой по-дебел.

Впрегнал бащата осем коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че осемте коня едва го влачели. Взел го синът в ръка, отчупил веднага малко от единия край и рекъл:

— Виждам, татко, че не можеш да ми намериш такъв железен прът какъвто ми трябва, затова няма да стоя по-дълго тук.

Тръгнал по света и се препоръчвал за ковашки калфа. Стигнал в някакво село. Там имало един ковач, който бил голям скъперник — искал всичко да бъде негово, а другите да нямат нищо. Отишъл младият великан при него и го попитал трябва ли му калфа.

— Да — казал ковачът, погледнал го и си помислил: „Бива си го този мъжага, ще върти здраво тежкия чук и ще си изкарва честно хляба“.

И го попитал:

— Каква заплата ще искаш?

— Никаква — отвърнал момъкът, — но през две седмици, когато плащаш на другите калфи, ще те тупвам по два пъти и ти ще трябва да изтърпяваш тия удари.

Скъперникът се съгласил, защото си мислел, че така ще спести доста пари.

На следващата сутрин новият калфа трябвало да развърти чука; но когато майсторът донесъл нажеженото желязо и момъкът стоварил чука върху него, желязото се разлетяло на късчета, а наковалнята се забила тъй дълбоко в земята, че не могли да я изтеглят с голи ръце. Разсърдил се скъперникът и рекъл:

— Слушай, не ми трябваш, защото удряш прекалено тежко. Какво искаш за единствения удар?

Момъкът отвърнал:

— Искам само мъничко да те поударя, нищо друго.

После така го ритнал, че го запратил през четири купи сено. Избрал най-дебелият от всички железни пръти в ковачницата, хванал го като бастун и си тръгнал.

Вървял, що вървял, стигнал до един неголям чифлик, който бил собственост на местния съдия, и попитал трябва ли им ратай.

— Да — рекъл съдията, — трябва ми. И както те гледам, бива те за работа. Колко искаш на година?

Той пак отговорил, че не иска заплата, но в края на всяка година да го удари три пъти и съдията да изтърпява това.

Съдията се съгласил, защото и той бил скъперник.

На другата сутрин ратаите трябвало да отидат с колите в гората за дърва. Всички отдавна били станали, а той още се излежавал. Един му викнал:

— Ставай, време е да тръгваме за гората и ти трябва да дойдеш с нас.

— Е, вървете, аз ще успея да се върна преди вас — троснал им се той.

Ратаите отишли и казали на съдията, че новият ратай още се излежава и не иска да отиде с тях в гората. Съдията заповядал пак да го разбудят и да го накарат да впрегне конете. Но новият ратай повторно им рекъл:

— Вие вървете, аз ще се върна преди вас.

— Излежавал се още два часа, най-сетне станал, но първо свалил едно чувалче грах от тавана, сварил си каша и най-спокойно я изял; чак след като свършил тази работа, излязъл на двора, впрегнал конете и потеглил към гората.

Недалеко от гората пътят минавал през едно тясно долче; прекарал той колата през него, после спрял, слязъл, събрал дървета и клони и ги натрупал така в долчето, че вече кон не можел да мине през него. После тръгнал и скоро наближил гората. Видял, че другите вече се връщат с пълни коли им казал:

— Карайте, карайте, аз пак ще се върна в чифлика преди вас.

— Не отишъл навътре в гората, а веднага изскубнал две огромни дървета, метнал ги на колата и обърнал. Като стигнал до задръстеното долче, другите още стояли там, защото не можели да минат.

— Виждате ли казал той, — ако бяхте останали с мене, щяхте да се приберете бързо, а и щяхте да си поспите още час-два.

Подкарал отново, но и неговите коне не могли да минат. Тогава той ги разпрегнал, качил и тях в колата, хванал теглича и — хоп! — прекарал спокойно и леко колата, като че била натоварена с перушина. От другата страна викнал на ратаите:

— Видяхте ли, аз минах по-бързо от вас.

И продължил пътя си, а другите по неволя останали.

Като спрял в двора на чифлика, вдигнал едното дърво, показал го на съдията и казал: