Братя Грим: Хензел и Гретел

Живял някога беден дървар с жена си и с двете си деца; момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Парите едва стигали за прехраната на семейството и ето, че дошло време, когато той не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Тежки мисли не му давали покой и през нощта. Докато една вечер, както лежал буден в леглото, казал на жена си:

— Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо?

Понеже бедността ги притискала, а и жената не виждала никакво спасение, отвърнала коравосърдечно:

— Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано утре ще заведем децата в гората. Ще им запалим огън и ще дадем на всяко по едно парче хляб, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат вкъщи, и така ще се отървем от тях.

— Не, жено — рекъл мъжът, — не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!

— Колко си глупав! — рекла тя. — Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не. ти остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.

И не го оставила на мира, докато не се съгласил.

— Но все пак жал ми е за клетите деца — рекъл мъжът.

Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво говори майка им. Гретел заплакала с горчиви сълзи и казала на Хензел:

— Свършено е вече с нас.

— Мълчи, Гретел — отвърнал Хензел, — не се тревожи, аз ще измисля нещо.

И щом родителите им заспали, Хензел станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като монети. Той се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:

— Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо!

На сутринта, още преди изгрев слънце, влязла майка им и ги събудила:

— Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва.

После дала на всяко по парче хляб и казала:

— Това ви е за обяд, ако го изядете по-рано, друго няма да видите.

Гретел сложила хляба под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали към гората.

Като повървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата; той направил това няколко пъти и накрая баща му рекъл:

— Хензел, какво се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.

— Ох, татко — отвърнал Хензел, — гледам бялото котенце; качило се е на покрива да ми каже сбогом.

Жената рекла:

— Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.

Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.

Като стигнал гората, бащата рекъл:

— Хайде, деца, съберете дръвца да ви запаля огън, за да не ви е студено.

Хензел и Гретел събрали клони и ги натрупали на голяма купчина. Запалили клонките, лумнали високи плъмаци. Тогава майка им рекла:

— Деца, легнете сега край огъня и си починете; ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.

Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло своето парче хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизо. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люлее и блъска вятърът.

Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко; а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.

Гретел се разплакала и рекла:

— Как ще излезем сега от гората?

Но Хензел я успокоил:

— Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.

И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчетата, които лъщели като току-що насечени монети и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Почукали на вратата, майка им отворила и като видяла, че това са Хензел и Гретел, рекла:

— Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората? Помислихме, че не искате да се приберете.

Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.

Не минало дълго време, нищетата пак ги притиснала и децата чули една нощ майка си да казва на бащата:

— Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после няма да имаме какво да ядем. Трябва да махнем децата; ще ги заведем по-навътре в гората, за да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.