Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Споменах Бризеида, старата освободена робиня, прислужницата на майка ми. Когато й съобщих, че напущам Рим и се заселвам в Капуа, тя ми призна, че много ще й липсвам, но че постъпвам мъдро, напущайки града.

— Много странно те сънувах миналата нощ, да ме прощаваш, господарю Клавдий. Видях те като малко, сакато дете: крадци нахлуха в дома на детето и убиха баща му и още много роднини и приятели; но то се измъкна през прозореца на някакъв килер и изкуцука до съседната гора. Покачи се на едно дърво и зачака. Крадците излязоха от къщата и седнаха под дървото, на което то се криеше, да си делят плячката. Не мина много, започнаха да се карат кой какво да вземе, един от крадците бе убит, после още двама, а сетне останалите започнаха да пият вино и да се преструват, че много си вярват; но виното бе отровено от един от убитите крадци, тъй че всички умряха в агония. Сакатото момче слезе от дървото и прибра ценностите, а сред тях намери много злато и скъпоценности, крадени от други семейства: то отнесе всичко у дома и стана много богато.

Усмихнах се.

— Странен сън, Бризеида. Но въпреки това детето си остана все така сакато и цялото му богатство не бе в състояние да откупи живота на баща му и на семейството му, нали?

— Не, мили мой, но то може би се е оженило и си е създало собствено семейство. Затуй избери си едно по-хубаво дърво, господарю Клавдий, и не слизай от него, докато и последният крадец не умре. Това казва моят сън.

— Дори и тогава няма да сляза, ако зависи от мен, Бризеида. Не желая да се облагодетелствувам с крадени неща.

— Винаги можеш да ги върнеш, господарю Клавдий.

Всичко това бе многозначително, като се имат пред вид последвалите събития. Не вярвах много в сънища. Атенодор веднъж бе сънувал, че в дупката на един язовец край една гора до Рим имало скрито съкровище. Намери мястото, което преди не беше посещавал, и там, на една стръмнина, откри дупката към леговището. Извика няколко селяни да подровят стръмнината, докато накрая стигнаха до леговището — там намериха една стара изгнила пунгия с шест мухлясали медни монети и една продупчена пара, което не стигна дори да им плати за труда. А пък един от моите наематели веднъж бе сънувал, че ято орли се вие над главата му и един каца на рамото му. Взе го за знамение, че един ден ще стане император, ала единственото, което последва, беше, че група стражи го посети на другата сутрин (те имаха орли на шлемовете) и го арестуваха за някакво нарушение, заради което го изправиха на военен съд.

През един летен следобед в Капуа седях на каменната пейка зад конюшнята на вилата ми, размишлявах над някакъв проблем на моята етруска история и небрежно подхвърлях зарове с лява длан, сключена над дясната, върху грубата дървена маса пред мене. Някакъв окъсан човечец приближи и ме попита дали аз съм Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик: изпратили го тук, каза, от Рим. (16 г. от н.е

— Нося ти вест, господарю. Не знам дали струва нещо, но аз съм стар войник — един от ветераните на твоя баща, господарю, — та нали знаеш какво е, драго ми е да си намеря причина да поема един път, вместо някой друг.

— Кой те натовари с тази вест?

— Някакъв човек, когото срещнах в гората край нос Коза. Странен човек. Облечен като роб, а пък говореше като Цезар. Едър, набит, недохранен на вид.

— Как се нарече?

— Не си каза името. Щял си да го познаеш, каза, от думите, които ти изпраща, и щял си да се изненадаш, че ти се обажда. Накара ме два пъти да повторя съобщението, та да се увери, че съм го запаметил. Иска да ти кажа, че все още ловял риба, но че човек не можел да се изхранва само от риболов и че трябвало да се обадиш на зетя му, и че ако млякото наистина му било изпращано, то никога не било стигнало до него, и че му трябвала някаква малка книжка, поне от седем страници, да си я чете. И че не трябва да правиш нищо, докато пак не ти се обади. Има ли смисъл всичко това, господарю, или човекът е бил побъркан?

Като ми го каза, не повярвах на ушите си. Постум! Но нали Постум беше мъртъв?

— Какъв беше на вид? С голяма челюст, сини очи и малко накланя глава встрани, като те пита нещо — такъв ли?

— Същият е, господарю.

Налях му да пие, а ръката ми трепереше тъй силно, че излях толкова, колкото и налях. После, давайки му знак да ме чака, влязох в къщата. Намерих две хубави прости одежди и някои долни дрехи и сандали и два бръснача, както и сапун. После взех първата подшита книга, която ми падна подръка — последните речи на Тиберий пред Сената, — и на седмата страница изписах с мляко: „Каква радост! Веднага ще пиша на Г. Внимавай! Поискай, и ще ти пратя всичко, каквото ти трябва. Къде мога да те видя? Изпращам ти най-искрената си обич. Ето и двадесет златици, всичко, с което разполагам в момента, но навременният подарък е двоен подарък, надявам се.“