Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Като става дума за азбуката, по онова време разработвах един много прост план, с който да направя латинската истински фонетична. Струваше ми се, че й липсват три букви. Тези три бяха: консонантно И, което да се различава от гласната U, една буква, която да отговаря на гръцката Ипсилон (това е гласна, средна между латинското J и U), за употреба в гръцките думи, които бяха латинизирани; и една буква, която да изразява двойната консонанта, която сега изписваме на латински като BS, а я произнасяме като гръцката Пси. От значение е, писах аз, за ония провинциалисти, които изучават латински, да го заучат както трябва; но ако буквите не отговарят на звуковете, как биха избягнали грешките при произношението? Затова предлагах за консонантното U обърнато F (което се използува за същата цел в етруския): така

вместо

и едно прекъснато H наместо гръцкия Ипсилон: така

вместо

както и едно обърнато C вместо BS: така

вместо

Последната буква не беше кой знае колко важна, но другите две ми се струваха много съществени. Предлагах прекъснатото Н и обърнатите Р и С, защото това би било най-удобно за хората, които използуваха буквени матрици за метал или глина: нямаше да стане нужда да си изработват нови матрици. Публикувах книгите един-двама се обадиха, че предложенията ми били смислени; разбира се, никакъв резултат не последва. Майка ми ми каза, имало три невъзможни неща на този свят; продавниците да се проточат през залива от Бай до Путеоли; аз да покоря британския остров и някоя от тези три абсурдни букви да се появи в обществените надписи на Рим. Никога не забравих тази нейна забележка, защото тя имаше последствия.

Майка ми се държеше извънредно рязко с мене по това време, защото престрояването на къщата се проточи много и новите мебели, които купих, не бяха равни на старите, а и защото доходите й бяха рязко намалени поради участието, което взе в тези разноски — сам не успях да набавя всичките необходими средства. Две години живяхме в двореца (стаите ни не бяха много хубави) и тя си изсипваше яда върху ми толкова често, щото накрая не можах вече да понасям и се преместих от Рим във вилата си край Капуа; в Рим отивах само когато го изискваха задълженията ми на жрец, а то не беше често. Ще попитате за Ургуланила. Тя не дойде в Капуа нито веднъж; и в Рим се виждахме рядко. Едва ме поздравяваше, като се срещнехме, и не ми обръщаше никакво внимание освен в името на приличието, пред гостите; и винаги спяхме отделно. Изглеждаше привързана към момченцето ни, Друзил, но на практика не правеше почти нищо за него. Отглеждането му бе поверено на моята майка, която ръководеше домакинството и никога не се обръщаше към Ургуланила за каквото и да било. Майка ми се отнасяше към Друзил като към свое дете и някак си съумяваше да забрави кои са му родителите. Самият аз не успях да обикна Друзил; беше намръщено, отпуснато, безочливо дете, а и майка ми тъй често ми се караше пред него, че то нямаше никакво уважение към мен.

Не знам как прекарваше времето си Ургуланила. Ала никога не изглеждаше отегчена, ядеше ненаситно и доколкото ми е известно, нямаше тайни любовници. Това странно създание все пак имаше една страст — Нумантина, жената на Ургуланилиния брат Силван, дребно, русокосо тъничко същество, което веднъж бе сторило или бе казало нещо (не знам какво), което бе пробило през дебелата кожа и едрото мускулесто тяло и бе докоснало онова, то служеше на Ургуланила за сърце. Ургуланила държеше портрет в естествена големина на Нумантина в приемната си: изглежда, имаше навика да седи вгледана в него по цели часове, ако не й се удаваше възможност да гледа самата Нумантина. Когато се преместих в Капуа, Ургуланила остана в Рим с майка ми и Друзил.

Единственото неудобство на Капуа като дом за мене бе липсата на добра библиотека. Но все пак започнах една книга, за която нямах нужда от библиотека — историята на Етрурия. По това не бях доста напреднал в етруския и Арунс, с когото прекарвах няколко часа на ден, ми помагаше много, позволявайки ми да ползувам от архивите на полусрутения му храм. Каза ми, че е роден в деня, когато се появила кометата, възвестила началото на десетия и последен цикъл на етруската раса. Един цикъл е период, пресмятан според най-дългия живот: това означава, че един цикъл не се е завършвал, докато не умрат всички, които са били живи на празненствата по случай завършването на предишния цикъл. Етруските са го пресмятали на сто и десет години. Това беше последният цикъл и той щеше да завърши с пълното изчезване на етруския като говорим език. Предсказанието можеше да се смята за изпълнено, защото Арунс нямаше приемници в жреческата си служба, а селяните вече разговаряха на латински дори и у дома си; затова с радост ми помагаше да си пиша историята, както сам казваше, като паметник за традициите на една велика някога раса. Започнах я през втората година от управлението на Тиберий и я завърших двадесет и една години по-късно. Смятам я за най-хубавата си творба: във всички случаи най-упорито съм работил върху нея. Доколкото ми е известно, друга книга върху етруските изобщо няма, а те са били една наистина много интересна раса; затова смятам, че историците от бъдещето ще са ми благодарни.