Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Междувременно аз получих бързо писмо от Германик, в което ме умоляваше незабавно да събера двеста хиляди златици от имотите му, но под най-пълна тайна; трябвали му за безопасността на Рим. Не казваше нищо друго, но ми изпращаше подписано пълномощно, което ми даваше право да действувам вместо него. Отидох при главния му управител, който ми съобщи, че можел да събере едва половината от сумата, без да продава имот, и че да се продава имот, щяло да даде повод за приказки, нещо, което Германик очевидно искаше да избегне. Значи, трябваше да намеря останалото сам — петдесет хиляди от личната си каса, което ме остави с наличност от само десет хиляди, след като бях изплатил началната вноска за моето жречество, и други петдесет хиляди от продажбата на един градски имот, оставен ми от моя баща (за щастие вече имах предложение за него), както и ония роби, без които можех да мина, но само мъже и жени, гдето ги знаех, че не са кой знае колко привързани към мен. Изпратих парите само два дни след като бях получил писмото с искането. Майка ми много се разгневи, като научи за продадения имот, но бях дал клетва да не казвам за какво ми са парите, затуй й обясних, че напоследък съм играл на зар с висок залог и в стремежа си да възвърна големите загуби, загубил съм двойно повече. Повярва ми и прозвището „комарджия“ беше още една от тоягите, с които да ме удря. Но мисълта, че не съм измамил Германик или Рим, ми бе достатъчна утеха срещу нейните подигравки.

По това време, да си призная, доста поигравах на зар, но никога не губех, нито печелех много. Играех да се развличам от работата си. След като свърших историята за Августовите религиозни реформи, написах една кратка хумористична книжка за играта на зар, посветена на божествеността на Август; ей така, да подразня майка си. Цитирах едно писмо, което Август, който бе страстно привързан към заровете, бе писал на моя баща: в него той обясняваше какво удоволствие изпитал от играта им предишната вечер, щото баща ми бил човекът, който умеел да губи най-добре от всички хора, които Август познавал. Баща ми, пишеше той, засмяно се оплаквал от съдбата всякога, когато хвърлел епек, но ако друг играч сполучел да хвърли дюшеш, изглеждал тъй доволен, сякаш го бил хвърлил сам той. „Наистина е удоволствие човек да печели от тебе, драги ми приятелю, а тези мои думи са най-голямата похвала, която мога да изкажа за някого, защото обикновено мразя да печеля заради възможността, която печалбата ми дава да вникна в сърцата на уж най-преданите ми приятели. Всички освен най-добрите се сърдят, когато губят срещу мен, защото аз съм императорът и, както си мислят, безкрайно богат и очевидно според тях боговете не бива да даряват повече на човек, който и без това има толкова много. Затуй съм възприел тактиката — ти сигурно си я забелязал — всякога да бъркам в пресмятането след поредното хвърляне. Или искам по-малко, отколкото съм спечелил, уж по погрешка, или плащам повече, отколкото дължа, и почти никой друг освен тебе, както виждам, не е достатъчно честен да ме поправи.“ (Бих искал да цитирам и един пасаж по-надолу, който се споменава за непочтената игра на Тиберий, но, разбира нямаше как.)

В тази книжка започвах с едно уж задълбочено изследване на древния произход на играта със зар, цитирайки няколко несъществуващи автори и описвайки най-различни измислени от мен начини за разклащане на чашата със заровете. Но главната ми тема беше естествено тази за печеленето и губенето, а заглавието беше „Как да печелим на зарове“. Август бе писал в друго едно писмо, ре колкото повече се опитвал да губи, толкова повече му вървяло да печели и дори когато сам себе си лъжел, при смятането, рядко ставал от масата по-беден. отколкото бил, когато сядал. Цитирах едно противоположно изявление, приписвано на Полион от дядо ми Антоний в смисъл, че колкото повече се опитвал да спечели при играта на зар, толкова повече губел. Като съпоставях тези две изявления, заключавах: основният закон при играта на зар е, че боговете, освен в случаите, когато се сърдят някому за нещо друго, винаги даряват печалбата на оня, който най-малко иска да спечели. Единственият начин да се спечели на зар следователно е да си изработиш искрено желание да загубиш. Написана в тежък стил, пародиращ стила на омразния ми Катон, тя беше, лаская се да го кажа, много смешна книга, защото доводите ми бяха съвсем парадоксални. Цитирах старата поговорка, която ти обещава по хиляда златици всякога, щом срещнеш чужденец да язди шарено муле, но при условие, че не ще мислиш за опашката на мулето, докато не вземеш парите. Надявах се, че този пасквил ще се понрави на хората, които смятаха историите ми за несмилаеми. Но не стана тъй. Никой не я прие като хумористична творба. Би трябвало да се сетя, че старомодните читатели, отраснали с книгите на Катон, едва ли биха се насладили на една пародия на техния герой, а по-младото поколение, което не бе изучавало Катон, не ще разбере, че това е пародия. Затова и книгата бе отмината като ужасяващо тъпо и глупаво съчинение, написано с най-сериозни намерения; като окончателно доказателство за умствените ми недъзи.