Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

— Не е имало по-добър пълководец, ни по-добър човек! — ревнал един ветеран. — Ура за Германик, бащата и сина!

Какво по-добро доказателство за чистосърдечието на брат ми от това, че той не осъзнал ефекта, който тези му думи произвели? Под „баща“ той разбирал Тиберий (който също тъй често бе наричан Германик), но ветераните си мислели, че говори за истинския си баща; а под наследника на Август пак имал пред вид Тиберий, а ветераните си помислили, че говори за себе си. Несъзнаващ тази двусмислица, той продължил да им разправя за хармонията, която царяла в Италия, и за верността на галите, от чиято територия идвал в момента, и заявил, че не може да разбере това внезапно избликнало чувство на песимизъм, което ги било обладало. Какво ги измъчвало? Какво били сторили със своите офицери и със своя пълководец? Защо тези офицери не се намирали в строя? Нима наистина били изпъдени от лагера, както бил вече чул?

— Неколцина от нас са все още живи и се намират тук, генерале — извикал някой и Касий, накуцвайки, си пробил път между редиците и поздравил Германик. — Но не сме много! Свалиха ме от трибунала и ме държаха вързан в стражницата без храна през последните четири дни. Един стар войник бе тъй добър да ме развърже току-що.

— Тебе ли, Касий? Сторили са това с тебе! Човекът, който успя да спаси осемнадесетия легион от Тевтобургската гора? Човекът, който спаси рейнския мост?

— Е, поне ми пощадиха живота — отвърнал Касий.

Германик запитал с ужасен глас:

— Войници, вярно ли е това?

— Сами са си криви! — ревнал някой и тогава се вдигнал невъобразим шум. Войниците се съблекли голи, за да показват ясните лъскави белези от почетните рани по гърдите си и сините криволици от побоя по гърбовете. Някакъв грохнал старец изтичал пред редиците и още докато тичал, разтворил с пръсти уста да покаже оголените си венци. А после извикал:

— Не мога да ям твърда храна без зъби, генерале, не мога вече да вървя и да се бия по баирите. Служих при баща ти по време на първия му поход през Алпите и още тогава служих шест години. Двама от внуците ми служат в същата част с мене. Освободи ме вече, генерале. Друсал съм те на коленете си, когато беше бебе! Гледай, генерале, имам кила, а ме карат да марширувам по двайсет мили с петдесет килограма на гърба.

— Марш в строя, Помпоний! — заповядал Германик, който познал стареца и се стреснал, като го видял още във войската. — Самозабравяш се. После ще се занимая с твоя случай. За бога, дай пример на младите войници!

Помпоний отдал чест и се върнал в редиците. Германик вдигнал ръка да въдвори тишина, но хората не спрели да крещят за своите заплати, за ненужните наряди, които тъй ги изтощавали, нито им оставал свободен миг от изгрев слънце чак до вечерта, за това, че единственият начин да се уволниш от войската сега е да умреш от старост. Германик не се и опитал да заговори, докато не се въдворила тишина. Тогава казал:

— От името на баща ми. Тиберий, обещавам ви справедливост. Вашето добруване му е присърце така, както е и на мене, и той ще стори за вас всичко онова, което не ще застраши доброто на империята. Аз ще имам грижата за това.

— О, стига с този Тиберий! — извикал някой и този вик се подел от всички страни с дюдюкания и подсвиркване. — Да живее Германик! Ти си императорът за нас. Хвърлете Тиберий в Тибър! Да живее Германик! По дяволите тая кучка Ливия! Да живее Германик! Напред към Рим! Ние сме твои хора! Да живее Германик, син на Германик! Германик за император!

Германик се слисал. Изкрещял:

— Луди ли сте, войници, да ми приказвате така! За какъв ме вземате? За предател ли?

Един ветеран му викнал:

— Нищо подобно, генерале! Нали току-що каза, че ще подемеш работата на Август. Не се отричай!

Чак тогава Германик осъзнал грешката си и докато виковете „Да живее Германик“ все още кънтели край него, той скочил от трибуната и се затичал към коня си, вързан за някакъв дирек, с намерението да го възседне и да побегне презглава от този проклет лагер. Ала войниците изтеглили мечове и му препречили пътя.

Германик, вън от себе си, изкрещял:

— Пуснете ме да мина или, кълна се, ще се убия!

— За нас ти си императорът! — отвърнали те Германик измъкнал меча си, но някой му хванал ръката. За всеки честен човек било съвсем ясно, че Германик не се шегува, ала мнозина от бившите роби решили, че това е лицемерен жест на скромност и добродетелност. Един от тях се изсмял и подвикнал:

— Дръж, вземи моя меч. По-остър е!