Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

По-нататък стиховете казват, че той никога вече не сформирал нови легиони с номерата на трите унищожени, а оставил тази зееща празнина в списъка на армията. Кълнял се, казва се още, че животът на Марцел и честта на Юлия били нищо в сравнение с живота и честта на неговите войници и че духът му щял да се „блъска като бълха в разжарена пещ“ дотогава, докато трите орела не бъдели взети обратно и поставени на сигурно място в Капитолия. Но макар оттогава насам германците неведнъж да са били разбивани в битки, никой не успя да открие къде е „гнездото“ на орлите — тъй хитро го укриваха страхливците. Ето как омаловажаваха войниците мъката на Август по Юлия, а пък аз мисля, че срещу всеки час на жалба по орлите той е жалел по месец — за нея.

Август не искаше да знае къде са я изпратили, защото това би означавало мислите му непрестанно да се носят нататък и той едва ли би се удържал да се качи на кораба и да я посети. Тъй че на Ливия й беше лесно да се отнася към Юлия с дълбока отмъстителност. Не й се позволявало да пие вино, не й се давали козметични средства, хубави дрехи, нито пък каквито и да било по-луксозни неща, а пазачите й били евнуси и старци. Не пускали при нея посетители и дори я задължавали да изприда всеки ден определено количество вълна както в детските й години. Островът се намираше край бреговете на Кампания. Беше много малък и Ливия умишлено увеличавала страданията й, като задържала все същите стражи година след година без отпуска; те естествено обвинявали Юлия за своето заточение в това отдалечено и нездраво място. Единствената личност, която изпъква с достойнство в тази история, е майката на Юлия, Скрибония, с която, както си спомняте, Август се развел, за да може да се ожени за Ливия. Вече старица, преживяла в усамотение години наред, тя смело бе отишла при Август и бе поискала позволение да сподели изгнанието на дъщеря си. Заявила му беше, в присъствието на Ливия, че макар нейната дъщеря да й била открадната още веднага след раждането, тя неспирно я обожавала отдалеч и сега, когато целият свят се бил опълчил срещу любимката й, искала да покаже какво значи истинска майчина обич. А според нея бедното дете никак не било виновно: животът й бил умишлено омъчнен. Ливия се изсмяла презрително, но сигурно се е почувствувала твърде неловко. Август, сдържайки чувствата си, бе наредил молбата й да се изпълни. Пет години по-късно, на рождения ден на Юлия, Август внезапно запитал Ливия:

— Колко голям е този остров?

— Кой остров? — учудила се тя.

— Островът… на който живее една нещастница.

— О, за няколко минути, струва ми се, човек го пресича от единия до другия край — отвърнала Ливия с умишлено безгрижие.

— За няколко минути! Шегуваш ли се? — Той си я бил представял като изгнаница на някакъв голям остров, да речем, Кипър или Лесбос, или Корфу. Подир малко додал: — А как се казва?

— Пандатария!

— Какво? Небеса! Това изоставено място? О, жестока жено! Цели пет години на Пандатария!

Линия го изгледала строго и запитала:

— Ти май че искаш да я върнеш тук, в Рим!

Тога на Август отишъл до картата на Италия, гравирана върху тънък златен лист, набедена с малки скъпоценни камъни, които обозначавали градове, закачена на стената в стаята, където се намирали. Гласът му бил пресекнал, той само посочил Реджио, едно приятно гръцко градче на Месинския провлак.

Тъй Юлия бе изпратена в Реджио, където се ползувала с малко по-голяма свобода и дори й се разрешавали посетители — но всеки, който искаше да я посети, трябвало да се обърне лично към Ливия за позволение. Трябваше да обясни каква работа има при Юлия и да попълни подробен въпросник, подписан от Ливия, в който да укаже цвета на косите и очите си и всички отличителни белези, за да може единствено и само той да използува пропуска. Малцина имаха желанието да преживеят подобно изпитание. Дъщерята на Юлия Агрипина бе помолила за разрешение, но Ливия й бе отказала от загриженост, както бе обяснила, за морала на Агрипина. Все още държаха Юлия под строга дисциплина и при нея не живееше ни един близък човек, след като майка й бе починала от треска на острова.

Един-два пъти, когато Август преминаваше по улиците на Рим, от тълпата се бяха надигнали гласове:

— Върни дъщеря си! Достатъчно е страдала! Върни тук дъщеря си!