Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Ливия бе написала препоръката за изгнанието с много остри думи. Беше съчинена в литературния стил на Август, твърде лесен за подражаване, защото той всякога жертвуваше изяществото за сметка на яснотата — например с постоянното повторение на една и съща дума, която се появяваше неколкократно в определен пасаж, вместо да й се потърси синоним или пък перифраза (каквато е приетата литературна практика). Август също така обичаше да претоварва глаголите с представки. Тя не бе показала писмото на Август, а го бе изпратила направо до Сената, който незабавно гласува декрет за изгнание до живот. Ливия бе изброила престъпленията на Юлия с такива подробности и бе сложила в устата на Август такива изрази на отвращение към тези престъпления, че с това му бе пресякла завинаги възможността да се разкае и да поиска от Сената да отмени решението си. Освен това довършила си беше работата докрай, назовавайки поименно като партньори на Юлия в прелюбодействата й трима-четирима мъже, които целеше да унищожи. Сред тях беше и един мой вуйчо, Юл, син на Антоний, когото Август бе облагодетелствувал заради Октавия, издигайки го в консул. Ливия в писмото си до Сената подчертаваше дебело неблагодарността, която той уж показал към своя благодетел, и подмяташе, че той и Юлия заговорничели да завземат върховната власт. Юл се самоуби. Смятам, че обвинението за заговора беше безпочвено, ала като единствения оцелял син на Антоний от съпругата му Фулвия — Август бе осъдил на смърт Антоний, най-големия, веднага след самоубийството на баща му, а другите двама, Птолемей и Александър, синовете от Клеопатра, бяха умрели още на младини — и като бивш консул и съпруг на Марцеловата сестра, с която Агрипа се бе развел, той беше опасен. Народното недоволство от Август често се бе изразявало в съжалението, че той, а не Антоний е спечелил битката при Акциум. Другите мъже, обвинени от Ливия в прелюбодейство, бяха прокудени.

Седмица подир това Август попитал Ливия дали „оня декрет“ е бил издаден — защото оттогава нататък той ни веднъж не споменал Юлия по име, нито дори със заобикалки, макар тя да заемаше голяма част от мислите му. Ливия му отвърнала, че „оная личност“ била осъдена на доживотно изгнание на един остров и вече пътувала нататък. Това още повече го разстроило, защото Юлия не бе сторила единственото достойно нещо, което й оставаше да направи, а именно да сложи край на живота си. Ливия споменала, че Феба, прислужницата на Юлия и най-близката й довереница, се обесила веднага щом бил публикуван декретът за изгнанието. А пък Август възкликнал:

— О, как бих желал да съм баща на Феба!

И остана в усамотение още цели две седмици. Ясно си спомням оня ужасен месец. Ние, всички деца, бяхме облечени по нареждане на Ливия в траурни дрехи и не ни даваха нито да играем, нито да вдигаме шум, нито дори да се усмихваме. Когато отново видяхме Август, той изглеждаше с десет години по-стар и месеци изминаха, преди да му даде сърце да посети игрището в училището за момчета и да подхване ежедневните си сутрешни упражнения, които се състояха от бърза разходка по алеите край двореца и накрая от тичане с прескачане на няколко ниски препятствия.

Ливия веднага бе съобщила на Тиберий новината за Юлия. По нейно настояване той бе написал две-три писма на Август, умолявайки го да прости на Юлия, както сам той й бил простил, и заявявайки, че колкото и зле да се била държала като съпруга, той искал тя да си запази всички имоти, които по време на брака им й бил дал. Август не отговорил. Бил дълбоко убеден, че именно безразличието на Тиберий към Юлия и неговата жестокост, както и личният му пример на неморално държане са причина за нейното падение. И той не само не го повика да се върне от изгнанието, но дори отказа да поднови длъжността му на народен трибун, когато срокът й, на края на следващата година, изтече.

Има една войнишка маршова балада, наречена „Трите жалби на господаря Август“, съчинена в грубия, трагикомичен стил, характерен за римските лагери, която се пееше години след това от войската в Германия. Темата й е, че Август жалел първо Марцел, сетне Юлия и най-после за пленените знамена с орлите на Вар. Дълбоко жалел той за смъртта на Марцел, още по-дълбоко за опозоряването на Юлия, но най-дълбоко за орлите, защото с всеки орел бе загинал и по един цял легион от най-храбри римляни. Баладата оплаква в по няколко стиха злощастната съдба на Седемнадесетия, Осемнадесетия и Деветнадесетия легион, които по времето, когато бях десетгодишен, бяха вкарани в засада и избити от германците в една дива, мочурлива гора; и разказва как, когато вестта за това нечувано нещастие стигнала до него, господарят Август започнал да блъска глава о стената: