Робърт Грейвс - Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

— Няма нищо, Цезаре! — викнаха в един глас. Забелязах, че всички изглеждат уплашени. Нечисти дела и нечиста съвест. — Да не сте сипали отрова във виното ми, докато съм спал? — пошегувах се.

— Опазили ни боговете, Цезаре! — възмутиха се те.

— Нарцисе, какъв беше смисълът на оная колчестърска шега на Ветий Валент? Нещо, че бритите ме почитали като бог?

Нарцис рече:

— Не беше само шега, Цезаре. Всъщност ти сигурно знаеш, че един храм в Колчестър е посветен на бог Клавдий Август. Там те боготворят от началото на лятото. Само че аз едва сега го научих.

— Значи, затова се усещам толкова странно. Превръщам се в бог! Но как е станало? Помня, че писах на Осторий и санкционирах построяването и посвещаването на един храм в Колчестър на бога Август в благодарност за победата, която дари на римските войски на британския остров.

— Тогава сигурно, Цезаре, Осторий е направил обичайната грешка да разбере под „Август“ теб самия особено след като си споменал за победата, дарена от Август на римските войски в Британия. Божественият Август определя границата до Ламанш и неговото име не означава нищо за британците, сравнено с твоето. Местното население там говори за тебе с дълбока религиозна почит. Съчинили са стихове за твоите светкавици и мълнии, за магическите мъгли и злите духове, за твоите гърбави чудовища и за чудовищата ти със змии вместо носове. От политическа гледна точка Осторий е бил напълно прав, като ти е посветил храма. Но съжалявам, че го е сторил без твоето съгласие и, предполагам, против желанието ти.

— Е, значи, сега съм бог, тъй ли? — повторих. — Ирод Агрипа все ми повтаряше, че ще умра като божество, а пък аз му отвръщах, че говори глупости. Грешката, струва ми се, е вече непоправима, как смяташ, Нарцисе?

— Ако го отмениш, това ще остави много лошо впечатление у провинциалите — отвърна Нарцис.

— Тъй както се чувствувам сега, все ми е едно. За нищо не ме е грижа. Предлагам да извикаме оная нещастница и да я съдим начаса. Чувствувам се напълно освободен от дребнави морални угризения. Готов съм дори да й простя.

— Тя е мъртва — тихо промълви Нарцис. — Мъртва по твое лично нареждане.

— Напълнете ми чашата — промълвих. — Не си спомням да съм издавал такава заповед, но сега ми е все едно. Питам се, какъв бог съм всъщност? Старият Атенодор ми обясняваше старата стоическа представа за божеството: богът, това била една идеална кръгла дупка, недосегаема за бедите и събитията. А пък аз всякога съм си представял божеството като огромна тиква. Ха, ха, ха! Ако ям още от тази гъска и ако пийна още от това вино, и аз ще бъда отиквен. Значи, Месалина е мъртва! Хубава жена, приятели мои! Но лоша!

— Хубава, но лоша, Цезаре.

— Нека някой ме отнесе в леглото и нека заспя блажения сън на боговете. Сега съм благословен бог, нали така?

Отнесоха ме в леглото. Останах там до пладне на другия ден, потънал в дълбок сън. Докато ме нямало. Сенатът се събрал и приел предложението да бъда поздравен за потушаването на бунта и друго предложение: името на Месалина да се задраска от архивите и да се заличи от всички обществени надписи, както и да се разрушат статуите й. Станах следобед и подхванах ежедневната си императорска дейност. Всички, които срещнах, се държаха много смирено и учтиво, а когато отидох в съдилището, никой, за пръв път от години насам, не се опита да ме притеснява или подиграва. Привърших делата за кратко време.

На другия ден започнах да приказвам надути приказки за покоряването на Германия; и Нарцис, осъзнавайки, че Ксенофонтовото лекарство ми действува прекалено силно — обърква разсъдъка ми, вместо да ме успокоява след смъртта на Месалина, му казал да го спре. Постепенно олимпийското настроение избледня и аз започнах да се чувствувам трогателно смъртен. На първата утрин, след като се бях освободил от влиянието на опиата, слязох на закуска и запитах:

— Къде е жена ми? Къде е господарката Месалина?

Месалина всякога закусваше с мен, когато нямаше пристъп на „главоболие“.

— Тя е мъртва, Цезаре — отвърна Евод. — Умря преди няколко дни, по твое нареждане.

— Не знаех — отвърнах унило. — Исках да кажа, забравил съм.

А сетне срамът, мъката и ужасът на всичко преживяно ме връхлетя и аз рухнах. Скоро дърдорех глупаво за милата ми, скъпа Месалина и се укорявах като неин убиец, разправях, че всичко било по моя вина, и изобщо се държах като същински идиот. Най-сетне се овладях и повиках за носилката.

— Градините на Лукул! — наредих на носачите. Те ме заведоха там.