Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Междувременно жалбите на цигански семейства се трупали и било решено да се извърши обиск в клиниката. Но Сенисие и този път се измъкнал, като предизвикал пожар, от който се спасили децата на горните етажи, но нито едно дете от подземието. Полицията заключила, че пожарът е случаен, оцелелите деца били върнати на семействата им или прехвърлени в други центрове. В последното си писмо Мари-Ан ми пишеше, че съпругът й бил „оздравял“ и че двамата отиват в Африка, за да лекуват чернокожото население. Точно тогава Жорж бе назначен на дипломатически пост в Югоизточна Азия и ме покани да го придружа. Това беше през ноември 1963 г. Бях на трийсет и две години.

През 64-та, след като прекарахме една година в Тайланд, преместиха Жорж в Централна Африка. Малро, който тогава бе министър на културата, лично се погрижи за това. Каза ни: „Тази страна е невероятна, фантастична.“ И беше прав. Но не знаеше, че точно там живеят Пиер и Мари-Ан Сенисие с двете си деца.

Първата вечер, която прекарахме с тях, премина прекрасно. Пиер бе поостарял, но изглеждаше спокоен, държеше се непринудено. Говореше ни за страданията на африканските деца, на които се опитвал да помогне. Отново се усъмних в разкритията на Мари-Ан.

Но постепенно разбрах, че лудостта на Сенисие не е измислица. Пиер не можеше да се примири, че е в Африка, че с кариерата му е свършено. Той, който бе извършил уникални експерименти, сега бе принуден да работи в жалки операционни блокове, вмирисани на маниока. Гневът му се превръщаше в желание за мъст, насочено към самия него и семейството му.

Сенисие се отнасяше към синовете си като към опитни свинчета. Беше им определил биотиповете, кръвната група, тъканния тип, беше им взел отпечатъци от пръстите. Подлагаше ги на жестоки психологически експерименти. Присъствала съм на травмиращи сцени, които никога няма да забравя. Когато поднасяха вечерята, Сенисие се навеждаше към двете момчета и шепнеше: „Погледнете в чиниите си, деца. Какво мислите, че ядете?“ Побутваше с вилица парчетата кафеникаво месо и повтаряше въпроса си: „Какво животно смятате, че ядете тази вечер? Малката газела? Прасенцето? Маймунката?“ И продължаваше да побутва лъщящите от соса мръвки, докато по ужасените лица на момчетата не започнеха да се стичат сълзи. „Освен ако не е нещо друго. Човек никога не знае какво ядат негрите. Може би точно тази вечер…“ Децата панически избягваха от масата. Мари-Ан седеше с каменно изражение. Сенисие се хилеше. Той искаше да убеди децата си, че са канибали, че всяка вечер ядат човешко месо.

Момчетата растяха в ужасна атмосфера. По-големият син напълно се невротизира. През 1965-а беше на осем години и съзнаваше, че баща му се държи като чудовище. Стана мълчалив, безчувствен, затвори се в себе си и сякаш точно заради това баща му го заобича още повече. Пиер Сенисие се интересуваше само от това дете, обожаваше го с цялата сила на своята жестокост. Тази безумна логика го караше да засилва тормоза, докато напълно травматизира детето. Какво целеше Сенисие? Така и не разбрах. Но малко след Коледа на същата година момченцето премина към действие и направи опит да се самоубие, като се нагълта с нивакин. В големи дози това лекарство нанася необратими поражения на целия организъм и главно на сърцето.

Оттук-нататък само ново сърце можеше да спаси детето. Схващаш ли каква бе съдбата на Пиер Сенисие? След като бе докарал сина си до самоубийство, само той можеше да го спаси. И хирургът решил да му присади сърце, да повтори операцията, извършена на шейсет и осем годишния човек. Бе успял да си оборудва в Банги сравнително асептизиран операционен блок, но му липсвал необходимият орган — здраво, съвършено съвместимо с организма на детето сърце. Не се наложило да търси дълго — другият му син имал същата тъканна група. И в лудостта си лекарят решил да пожертва по-малкия си син.

В навечерието на Нова година Сенисие подготвил операционната и упоил двете момчета. Но точно тогава Историята си казала думата. През същата нощ, за да отпразнува току-що извършения успешен преврат, Жан-Бедел Бокаса освободил задържаните в затвора в Банги. Сред тях били и родителите на новите жертви на Сенисие, който от известно време бил възобновил жестоките си експерименти. За да се освободи от тях, Сенисие бил използвал влиянието си и под различни претексти ги бил изпратил в затвора. Точно те, решени да си отмъстят, нахлули в къщата на хирурга.

Сенисие чул виковете, върнал се в къщата и грабнал маузера си. Макар и многобройни, невъоръжените нападатели не могли да се справят с доктора, който ги застрелял до един. В това време, възползвайки се от настъпилия хаос, Мари-Ан проникнала в операционната, грабнала по-малкия си син и побягнала. Видях я да влиза в двора на посолството с детето в ръце. Наоколо всичко гореше. Помислих, че детето е ранено. Изтичах навън, Мари-Ан се хвърли към мен и изкрещя: „Той иска да го убие, Нели! Иска сърцето му, разбираш ли?“ Разказа ми набързо всичко, после добави: „Само той може да спаси брат си. Затова трябва да изчезне. Напълно и завинаги.“ След тези думи тя хвана двете ръчички на детето и буквално ги потопи в пламъците на един горящ храст, повтаряйки: „Никакви отпечатъци, никакво име, нищо! Взимай самолета, Нели. Изчезни с това дете. То вече не трябва да съществува. Никога. За никого.“ И остави момченцето в краката ми.