Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Е и?

— Е и, като става дума за огледала, нашите две разследвания са разположени ето така. (Той повдигна двете си длани и бавно ги обърна една срещу друга.) Взаимно се отразяват, схващате ли?

— Аз как да се свързвам с теб?

— Аз ще ви се обаждам. Бях поискал да ми отпуснат клетъчен телефон, но бюджетът за 97-а на Сарзак не позволяваше това.

Младото ченге се поклони по арабски и изчезна, бърз като кинжал.

Ниманс се качи в колата си. Хвърли последен поглед след лъскавото ауди. Изведнъж се почувства по-стар, поизносен. Но и по-силен — вече имаше съюзник.

И то от класа!

Кристалите проблясваха в розово, синьо, зелено, жълто. Разноцветни призми. Пречупена калейдоскопична светлина под прозрачните люспици. Ниманс вдигна очи от микроскопа и попита Костес:

— Какво е това?

— Стъкло, господин комисар. Този път убиецът е оставил стъклени частици.

— В коя част на тялото?

— Пак в дъното на очните кухини. Под клепачите. Като замръзнали сълзи, залепнали за тъканта.

Двамата бяха в моргата на болницата. Младият лекар носеше окървавена престилка. Ниманс за пръв път го виждаше облечен така сред белия фаянс на работното му място. Съдебният лекар се усмихна зад очилата си.

— Вода, лед, стъкло. Родството на материалите е явно.

— Все още ме бива да забелязвам очевидното — промърмори Ниманс и се приближи до тялото, положено в центъра на помещението и покрито с чаршаф. — Какво означава това? Към какво място ни насочва? Стъклените частици имат ли някаква особеност?

— Чакам резултатите от Астие. Той отиде до лабораторията, за да изследва и определи точния произход на стъклото. Ще донесе и резултатите от анализа на прахта и на стърготините, които сте намерили в склада. Вече има отговор за мастилото от тетрадката — по-скоро разочароващ. Мастилото е най-обикновено. Нищо повече. Колкото до страниците с цифрите… Докато не разполагаме с още данни… Проверихме само почерка. На Сертис е.

Ниманс прекара ръка по косата си. Почти бе забравил уликите от халето. Вдигна очи и забеляза по лицето на Костес някаква увереност, сякаш бе разрешил математическо уравнение. Попита раздразнено:

— Какво има?

— Нищо. Просто… Вода, лед, стъкло. Всеки път става дума за кристали…

— Казах ти, че все още…

— … които обаче съответстват на различни температури.

— Не те разбирам.

Костес скръсти ръце.

— Околна температура за водата. Отрицателна за леда. Изключително висока, за да се превърне пясъка в стъкло.

— Е и какво? Какво узнаваме за убийствата?

Костес сви рамене, сякаш отново се прибираше в черупката си.

— Нищо. Просто забелязах.

— По-добре ми кажи нещо за раните.

— Освен ампутацията на ръцете, тялото е идентично с това на Кайоа. Минус следите от изтезания.

— Сертис не е бил изтезаван?

— Не. Очевидно убиецът вече е знаел каквото е искал да знае. Отстраняване на очите и на ръцете. Удушаване. И все пак страданията му са били непоносими. Защото убиецът, изглежда, първо е ампутирал ръцете, после е извадил очите и чак тогава е довършил жертвата си.

— Техниката на удушаването?

— Същата. Използвал е метална жица. С която най-напред е завързал жертвата. Следите по ръцете и краката са еднакви.

— А ръцете? Как ги е отрязал?

— Трудно е да се каже. Имам чувството, че пак е използвал кабел. Както се реже масло, разбирате ли? Вързал е китките и е опънал жицата с невероятна сила. Търсим колос, господин комисар.

Ниманс размисли. Все още не можеше да си представи убиеца. Дори силуета му. Мислеше за него по-скоро като за мощ, като за енергия.

— Определихте ли часа на убийството?

— Невъзможно. При онзи студ в ледника няма начин да се стигне до каквото и да било заключение.

Вратата на моргата рязко се отвори. Появи се върлинест мъж с анемично лице, чип нос и много светли очи. Костес го представи. Беше химикът Патрик Астие.

— Имам състава на стъклото. Пясък от Фонтенбло, сода, олово, калиева основа, боракс. Според съдържанието на всяка от съставките може да се определи произходът. От този материал се оформят специални тухли. Като тези, с които се облицоват стените на басейните. Убиецът ни насочва към място, облицовано със стъклени тухли и…

Ниманс се отправи към вратата. Беше си спомнил тавана и стените в кабинета на офталмолога. Изруга наум. Нямаше начин да е съвпадение — Едмон Шернсе бе третата жертва.

Марк Костес го повика:

— Къде отивате?

Ниманс подхвърли през рамо: