Анатолий Днепров - Глиненият бог

Като се движех все в сянката, накрая стигнах съвсем близо до мястото, където стената под прав ъгъл отиваше на изток. Изстрелите и картечните редове сега се чуваха съвсем ясно и аз се спрях, разсъждавайки какво би могло да става там, отвъд стената. Потътрих се бавно покрай нея, измъчван от любопитство, и неочаквано се натъкнах на малка вратичка. Тя се оказа заключена. Отново чух в нощната тишина та-та-та-та-та и веднага след това далечен глас, който напомняше плач на дете… „Нима разстрелват някого там, зад стената?…“ — мина ми през ума. Звукът секна и колкото и да чаках, повече не се повтори.

Не знам колко време съм стоял до вратичката, когато чух как неочаквано тя заскърца и аз инстинктивно отскочих далеч встрани и се скрих зад листака на едно ниско дърво.

Не видях как се отвори вратата, защото сянката в ъгъла беше много гъста, а луната бе слязла още по-ниско над хоризонта. Вглеждах се напрегнато в тъмнината и дълго време не можех да видя нищо. Едва след няколко мъчителни минути забелязах, че покрай стената по посока на оранжерията се движи много бавно нещо сиво. Това бе човек. Сивият човек се движеше на странни тласъци, като стъпваше тежко по дълбокия пясък.

Стоях скрит в сянката и се страхувах да помръдна, само изпращах с очи сивата сянка край стената. Кой е този? Какво е правил там, отвъд стената, посред нощ? Защо върви толкова бавно? После в главата ми светкавично мина мисълта: „Той отива към оранжерията! Ей сега всички пътища за връщане ще се окажат преградени!“

Като се спъвах в някакви твърди като камък плодове, тръгнах бързо през лехите, успоредно на каменната ограда. Скоро сивата сянка остана далече назад, а аз бях вече до вратата на оранжерията.

Оттук можах да различа, че човекът, който се движеше в моя посока, бута пред себе си огромна градинарска количка. Едва се чуваше скърцането на колелата й.

Влязох бързо в тъмната оранжерия и тръгнах към заветната врата. Тук бе станало съвсем тъмно и бях принуден да запаля няколко пъти електрическото фенерче. В момента, когато слизах надолу, се чу как под тежестта на тромавите крачки пясъкът край прозорците на оранжерията заскърца. Тогава затворих вратата и тихичко завъртях ключа.

Обратния път през тръбата изминах за много по-малко време.

Една сутрин рано при мен дойде доктор Шварц, придружен от един човек, когото дотогава не бях виждал. Той бе не много млад човек, висок, широкоплещест мъж с буйни, черни къдрави коси.

— Запознайте се. Това е господин Фернан, нашият биохимик — представи ми го Шварц.

— Добър ден — казах аз, стискайки му ръка.

— Добър ден — отговори той на френски, като произнесе р-то особено, с едва доловим чуждестранен акцент.

Фернан ме погледна с присвити очи и едва се усмихна. Създаваше се впечатление, че е късоглед.

— Доктор Фернан ще изпълнява функциите, които по-рано изпълняваше Морис Поасон — каза Шварц. — Надявам се, ще се сприятелите. — Той се усмихна и ни остави сами.

Фернан остави на работната ми маса подставката с епруветки, пълни с познатите ми мътни течности и се за-разхожда мълчаливо из лабораторията. Спираше се пред уредите и ниско навеждаше над тях глава. Следях движенията му, като се мъчех да разбера кой е той и какво представлява. Кой знае защо ми се стори, че не е французин. За да не се покажа излишно любопитен, започнах да подреждам епруветките, поглеждайки го скришом как се разхожда из стаята, кръстосал отзад ръце, без да пипа нищо. Само разглеждаше.

— Пълни анализи ли са нужни, или само спектрални? — запитах с безразличен глас.

— А как е прието тук при вас? — попита той и се приближи до масата ми.

— В зависимост от това какво е необходимо. Аз не знам какво ви е нужно.

Той се усмихна едва забележимо и след като помисли, отвърна:

— Направете отначало пълен анализ.

Кимнах и се заех с препарат номер едно.

— Няма ли да възразите, ако понаблюдавам как работите? — попита той.

— Щом ви харесва, моля — отговорих му без всякакъв ентусиазъм. За себе си бях решил, че този Фернан е специално прикрепен към мен. Минах в хранилището, филтрирах разтвора и сложих върху електрическия котлон листа хартия с утайката да се суши. Прелях разтвора в кварцова кювета и се върнах при спектрографа. Фернан вървеше по петите ми, навел ниско глава над ръцете ми. Това започна да ме дразни.

— Сега ще експонирам спектъра и вие можете да си починете — казах аз на немски, като се мъчех да изрека фразата колкото е възможно по-язвително.