Анатолий Днепров - Игра

Иван Клочко стоеше до южната трибуна на стадиона. Забелязах как ъгловият играч от време на време се навеждаше към него и той записваше нещо.

След като изминаха два часа, всички доста се измориха: едни седнаха, други легнаха. Младежите започваха разговори помежду си, нямащи нищо общо с играта, като ги прекъсваха за миг само когато неочаквано отнякъде съобщаваха число, с което необходимите операции сега се провеждаха бързо, автоматично и резултатът се съобщаваше нататък. Към края на третия час от започването аз бях предал не по-малко от седемдесет числа.

— Кога най-после ще свърши тази аритметика? — каза с дълбока въздишка студентката от Саратовския университет. Тя приемаше от мен числовата щафета и я предаваше ту надясно, ту наляво.

— Наистина не е много забавна игра — казах аз.

— Пропилян неделен ден — измърмори тя.

Беше страшно горещо и девойката непрекъснато обръщаше зачервеното си ядосано лице към северната трибуна, където стоеше Зарубин. Наблюдавайки с бинокъл, той диктуваше числа на „започващия“, на Алберт Сагиров.

— Още един час — казах аз уморено, след като погледнах часовника си. — Нула — нула — едно — нула!

— Едно — нула — нула — едно — каза моята приемница на съседа отдясно. — Знаете ли, не мога да издържа.

— Не бива да напускате!… Нула — нула — едно — едно!

— Едно — едно — едно — нула! По дяволите! Честна дума, аз незабелязано ще се измъкна. Вече почва да ми се вие свят…

И без да каже нищо повече, тя се изправи и тръгна по посока на западната трибуна към изхода.

— Едно — нула — едно — чух зад себе си.

„А сега на кого да предам?“ — замислих се аз. И понеже нямах друг изход, съобщих числото на момчето, което седеше отляво на изчезналата студентка. До края на играта през мен минаха още пет числа, после се чу гласът на Зарубин.

— Играта свърши. Можете да си отивате…

Ние се изправихме на крака и с недоумение устремихме поглед към централната трибуна. После всички се развикахме, размахахме ръце, изразявайки и с думи, и с жестове искреното си недоволство.

— За какво беше всичко това? Каква глупост! Сякаш играехме на „повреден телефон“! А кой е победител? И изобщо има ли някакъв смисъл тази игра?

Зарубин сякаш бе предвидил тези въпроси и съобщи весело:

— Резултатите от играта ще бъдат обявени утре сутринта в актовата зала на университета…

На другия ден се събрахме в актовата зала на университета, за да обсъдим последния и най-интересен въпрос на нашия събор: „Мислят ли математическите машини?“ Преди това в общежитието и в многобройните аудитории участниците в събора разпалено бяха обсъждали този въпрос и бяха на различни мнения.

— Все едно да запиташ: мислиш ли ти?! — възбудено говореше моят съсед „страстният кибернетист“ Антон Головин. — Как мога да разбера аз дали ти мислиш, или не? А нима ти можеш да разбереш дали аз мисля? Ние просто от учтивост сме стигнали до твърдението, че всеки от нас може да мисли. Но ако се погледне обективно на нещата, единствените признаци, по които може да се съди за мисловните функции на човека, е как той решава логически и математически задачи. Но нали и машината може да ги решава!

— Машината може да ги решава, защото ти си я накарал да прави това.

— Глупости! Машината може да се направи така, че сама по собствена инициатива да решава задачи. Да се монтира в нея например часовник и да се програмира работата й така, че сутрин да решава диференциални уравнения, денем да пише стихове, а вечер да редактира френски романи.

— Тъкмо там е работата, че трябва да бъде програмирана.

— Ами ти? Да не би ти да не си програмиран? Я си помисли хубаво! Ти да не би да живееш без програма?

— Само че аз сам съм си я съставил.

— Първо, съмнявам се в това и второ, голямата машина също може да си съставя програми.

— Шш-ш-т!… — шъткаха ни от всички страни.

В актовата зала настъпи тишина. Зад масата на президиума излезе професор Зарубин. Той огледа събралите се в залата със закачлива усмивка. Сложи бележника пред себе си и каза:

— Другари, имам само два въпроса към вас. Техните отговори ще имат непосредствено отношение към заключителния етап на нашата работа.

С напрежение очаквахме въпросите му.

— Първи въпрос. Кой от вас е разбрал с какво се занимавахме вчера на стадиона?

По аудиторията премина шум. Чуха се обаждания: „Проверка на вниманието!…“, „Проверка на сигурността на двойния код!…“, „Игра на отгатване!…“