Линда Джонстън - Кристалната пантофка

Да, беше, но Пейдж не искаше да признае това. Тя прекара болезнено гребена през заплетената си коса.

— Милисънт, можеше да ме нараниш! Да ме убиеш!

— Не и след като аз владеех положението, мила. — Милисънт изправи за момент глава, сякаш се ослушваше. После започна да изчезва.

— Почакай, сега! — нареди Пейдж. — Не искам да си отиваш, докато не ми обещаеш, че повече няма да се връщаш.

— Ще се появявам само когато имаш нужда от мен. — Милисънт се бе превърнала в една блещукаща сянка. Разнесе се слаб скърцащ звук, внезапен порив на вятъра, а после настана тишина — но само за миг. Някой почука на вратата.

Тя остана неподвижна за момент, като все още се взираше след Милисънт. Старата жена вече не бе тук. Тя никога не бе съществувала никъде. Тя бе плод на въображението на Пейдж.

Но защо тогава Пейдж все още усещаше мириса на люляци?

Стана на крака и се завтече към вратата, за да я отвори.

Там стоеше принц Никоу. Носеше бяла оксфордска риза, която откриваше широките му рамене. Русата му коса бе сресана назад и леко навлажнена, сякаш той току-що си бе взел душ. При все че стоеше висок и изправен, главата му бе наклонена. Очите му с цвят на кафе, изглежда, я наблюдаваха с топлота. А тези чувствени, силно изразени устни — те й се усмихваха над късо подстриганата му брада.

Внезапно Пейдж се засрами.

— Здравейте — каза меко тя.

— Здрасти. — Той се опита да надникне в стаята над рамото й. — Има ли още някой тук? Стори ми се, че чух гласове.

Пейдж трескаво затърси отговор.

— Само аз бях. Аз… аз винаги съм обичала актьорското майсторство и когато съм сама, се забавлявам, като изпълнявам сцени от пиеси. Играя всичките роли.

Той повдигна златистите си вежди и тя можеше да си представи какво си мислеше за нея: определено ненормална в крайния стадий на лудостта.

— Каква пиеса? — попита той.

Пейдж изтърси първата с феи, която й дойде наум.

— „Сън в лятна нощ“. Играех Титания и Оберон.

— Разбирам. — Но тези негови скептично повдигнати вежди казваха, че абсолютно нищо не разбира. Пейдж изпита огромно желание в този момент да потъне вдън земя. Той попита: — Готова ли сте за вечеря?

Готова беше. Изведнъж усети, че умира от глад.

Когато затвори вратата зад себе си, тя отново надникна вътре. Никаква призрачна сянка от Милисънт, благодаря на Бога. Дори мирисът на люляци бе изчезнал.

Пейдж трябваше да спре въображението си, особено тук. Между другото, като гледаше Никоу, тя реши, че действителността в това място не изглеждаше толкова зле.

Никоу я превеждаше през влажни, но величествени коридори, които не бе забелязала преди.

— Ще има и други гости за вечеря — каза той. — Леля ми и братовчед ми също живеят тук, въпреки че невинаги вечеряме заедно. А също така и други двама приятели помолиха за честта да посрещнат нашия нов историк.

Докато вървеше, Пейдж погледна към високия мъж, който крачеше до нея. Той никога не се отклоняваше от обичайната червена пътека, която покриваше пода на всяка каменна зала.

Не вярваше на историята й за самотните й актьорски представления. А защо трябваше да й вярва? Това бе една глупава лъжа, съчинена, за да прикрие една още по-абсурдна действителност.

Но Милисънт не съществуваше.

Само ако можеше тя да стои настрана.

Пейдж се радваше, че принцът сам бе дошъл да я вземе, вместо да изпрати някой слуга. Изпитваше наслада да го вижда. Крачката му бе стегната, а силната брадичка — гордо издадена напред. Това бе неговото царство и той го знаеше.

Мълчанието им бе нарушавано само от приглушените звуци на стъпките им по безкрайния килим. Пейдж се помъчи да измисли нещо остроумно и каза:

— Още преди да дойда тук, се опитах да проследя миналото на Даргентия. Не открих много — при все че една-единствена бележка със сигурност дълбоко я бе заинтригувала, — но зная, че неотдавна кралството е извоювало свободата си.

Без да спира, той я погледна. В тъмните му очи проблесна гордост.

— Точно така. Много дълго време моята страна бе васал на Франция.

Когато те свиха зад ъгъла и влязоха в една напълно непозната зала, на Пейдж й се прииска да зададе логичния въпрос защо Франция бе върнала независимостта на Даргентия, но изтърси само:

— Предполагам и вие сте отскоро в този замък. — Когато той кимна, тя продължи: — Тогава как успявате да се ориентирате?

Той се засмя.

— Опит. А как успявате вие да се ориентирате сред всички тези мухлясали архиви? Вашето резюме и отзиви показват, че вие сте твърде умела в откриването на подробности в историята.