Линда Джонстън - Кристалната пантофка

Той не се опита да прикрие сарказма си. Американците имаха такова обидно отношение към кралските особи. Той бе научил това от детството си и младежките си години, прекарани в заточение в прословутия щат Калифорния. Нещо повече, докато следваше в Харвард, веднъж някакъв проклет репортер бе разкрил истинската му самоличност. Американците искаха да му бъдат другари, а американките — да се омъжат за него, или поне за неговата титла.

— Казах, че съжалявам. — След минута мълчание тя продължи: — Вижте, не възнамерявам да започнем нашите взаимоотношения с дрязги. Не можем ли да опитаме отново?

Погледът му бавно се отмести от пътя към нея. Тя настойчиво се втренчи в него. В скута си бе скръстила малките си ръце в привидно смирена молба. Нямаше никакво основание да й се гневи само заради нейното рождено място. Беше безполезно да я тревожи по отношение на работата й.

— Разбира се — отвърна той. — Няма проблеми, госпожице Конър. Аз съм принц Никълас, принцът на Даргентия, и се радвам да се запозная с вас.

— Аз съм Пейдж Конър от Съединените щати, ваше височество. — Тя направи доста несръчно лек поклон от главата до кръста, защото си бе сложила предпазния колан.

Той се усмихна. Двамата щяха добре да се спогаждат.

Пейдж бе такова неблагозвучно, неприсъщо име за жена. Тя не беше жената, която бе очаквал да види. О, наистина предполагаше, че историчката можеше да носи очила и да поддържа косата си в най-отблъскващата възможна прическа — цялата права и с бретон. Но цветът на тази коса! Той бе прекрасен: толкова черен, колкото лебедите, които плаваха грациозно в пълния с вода ров около двореца му, но с по-тъмни нюанси с такъв червеникаво наситен оттенък, какъвто имаха Легендарните, семейните рубини.

А и начинът, по който тя го бе погледнала, докато лежеше на земята под него! Пламъкът в тези нежни, кехлибарени очи бе раздвижил кръвта му. А очите й и досегът до женствените й форми! О, каква възбуда бяха породили у него те!

Но нещата не можеха да стигнат по-далече. Това бе невъзможно, независимо от влечението, което тя бе породила у него. Американките очакваха да им се свалят звезди от небето. Той нямаше никаква причина да не си помисли, че тази американка се различаваше от другите. Освен това имаше и свои задължения.

Сега едно от тях бе да открие какво се бе случило с останалия без контрол самотоварач. Сигурен бе, че работниците не грешаха; това бе нещастен случай. Но той можеше да има трагични последици.

Такова нещо повече не трябваше да се случва. Цената за нанасяне на вреда върху посетител щеше да се окаже твърде висока за Даргентия.

Тя се бе умълчала с поглед, зареян през прозореца. Той се помъчи да разгадае мислите й. Мястото бе осеяно със заоблени хълмове, покрити с разорана земя, където току-що покълващите посеви бяха откликнали на топлото пролетно време. Тук-там се издигаха ферми, много, от които бяха покрити със скелета. Постройките бяха в непосредствена близост до летището.

— Идвали ли сте и преди в Даргентия? — заговори я той. Отговорът щеше да е отрицателен. Много малко чужденци бяха посетили Даргентия.

— За пръв път напускам Съединените щати. — Тя не го погледна, когато отговори. Погледът й бе зареян през прозореца. — Тук се строи усилено.

— Дълго време, докато се разиграваха политическите спорове между Германия, Франция и Швейцария, всички бяха забравили за съществуването на тази страна. Реконструкцията й е част от моята програма за възстановяване на Даргентия, което също е причината вие да сте тук.

Той усети погледа й върху себе си.

— Защо всъщност съм тук?

— За да дарите Даргентия с история. — Гласът му изразяваше безразличие; нямаше нужда от това да разкрива гнева, който обикновено го обладаваше по отношение на трагедията от миналото. Неговата собствена фамилия разполагаше с много малко записи на своята история. И ако неговият план да я запази остана безрезултатен, той също не би могъл да има никакво бъдеще.

— Да дам история на Даргентия ли? Аз не съм белетрист, ваше височество. Аз съм само един историк.

— Зная — отвърна той и отново я погледна. — Моля ви, казвайте ми Никоу, а аз ще ви наричам Пейдж. Става ли?

Тя изглеждаше стресната и се чувстваше малко неудобно, но все пак игриво кимна.

— Разбира се… Никоу.

— Сега, Пейдж, какво ви казаха за вашата задача?

Тя поклати глава.

— Не много. Брат ми Джо работи в Департамента на Съединените щати, в дипломатическия отдел за взаимопомощ. Той чул, че Даргентия се нуждае от историк, и си помислил, че може да получи повишение, ако препоръча някой добър специалист. Очевидно се е спрял на мен.