Никола Джоков - Най-простото безсмъртие — смехът

Демитологозирайки фолклора, Леонид Соловьов постига един особен вид историзъм. Предполагайки и събуждайки дори скептицизма и съмненията на нашия век у всеки от нас, той придава на старите притчи една нова, неподозирана философска дълбочина. От приказните сънища, мечти и точни факти, от белетристичната плътност на детайла и ироничната хипотеза замесва той глината на своите вълшебни съдове, които нашата логика разрушава, но после скъпернически залепва едно до друго отделните парчета, за да налее отново в тях мъдростта на приказките. Нека наречем в себе си Багдадския крадец клептоман, нека да знаем, преди да ни е подсказал авторът, че розите на гроба на добрия Турахон този път ще цъфнат, нека дори да дочакаме щастливия край на всяко приключение — онзи край, който иначе ни дразни във всяко повествование.

Просто за миг макар ние си възвръщаме щедрата мъдрост на децата, наречена доверие, и искаме Настрадин отново и отново да побеждава.

Но да оставим нетърпението да води читателя, а ние да преповторим думите на велемъдрия ибн Туфейл: „Да бъде тази история за поука на оногова, който има сърце или който чува и вижда…“

© 1983 Никола Джоков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10220]

Последна редакция: 2009-01-20 23:12:30