Кристин Дорси - Диво сърце

— Каролайн. — Думата се изтръгна от гърлото му като ридание.

— Това е Мери — каза Едуард и тогава Улф нежно приглади назад косата, паднала върху лицето на жената. На главата й видя зееща рана. Още беше жива, но дишаше мъчително.

— Никъде не мога да открия Каро.

Улф насочи вниманието си към момчето.

— Добре ли си?

— Да. — Той подсмръкна и Улф забеляза, че полага неимоверни усилия да не заплаче пред него. Сложи ръка върху рамото му и го стисна. — Ловувах край реката. Разбрах, че нещо се е случило, чак когато видях пожара. Докато се върна… — Сега вече не издържа и захлипа. — Трябваше да бъда тук. Може би щях да ги спра. — Едри сълзи се търкулнаха по бузите му.

Улф усети, че сърцето му се къса, но нямаше време за състрадание, а и Едуард сега не се нуждаеше от това.

— Глупости. Ако беше тук, сега щеше да си мъртъв. Щом ще живееш на границата, трябва да се научиш да приемаш… — Гласът му секна. Какво да приема? Смъртта? Погледна към жената, която лежеше в ръцете на Едуард, и преглътна. Тя винаги бе добра към него и той я обичаше като своя сестра. Кой би могъл спокойно да приеме смъртта й?

— Къде е бебето?

Едуард поклати глава. Правеше всичко по силите си, за да си възвърне самообладанието, но този въпрос го съкруши. Ала гласът му прозвуча твърдо, когато отвърна:

— Погребах го на хълма. Мери беше успяла да изпълзи навън заедно с бебето, но то беше… Каро ми беше казала, че Колин е болна — добави той и с надежда погледна към Улф. — Може би затова е умряла. По нея нямаше никакви следи.

Улф кимна и отново стисна рамото на момчето, преди да се изправи.

— Къде отиваш? — уплашено попита Едуард.

— Да огледам наоколо. Веднага се връщам.

Нямаше сили да върви. Смяташе, че е свикнал със смъртта, но коленете му се огъваха и стомахът му се бунтуваше. Сърцето му се късаше.

Търсенето на овъгленото тяло на Каролайн сред опожарените развалини на „Седемте бора“ бе най-трудното нещо, което бе вършил в живота си. Но той продължаваше напред, като се стараеше да не мисли за това, което щеше да намери. Ако не откриеше тялото й, значи Талцуска я бе отвлякъл. Тогава щеше да ги последва и да го убие.

— Мистър Макуейд! Раф!

Пусна овъглената греда на мястото й и се втурна обратно към храстите, откъдето идваше викът на Едуард.

— Тя се събуди — възбудено рече той. Мери все още лежеше, облегната в скута му.

Улф коленичи до нея, улови ръката й и тя отправи поглед към него. Опита се да му се усмихне. С хриплив глас промълви името му.

— Кажи на Логън… — започна тя и Улф погали бузата й.

— Ще му кажа.

— … че го обичам.

— Той знае. И той те обича. — Улф не знаеше дали говори истината, но в този миг би излъгал дори дявола, за да успокои Мери.

В очите й се появиха сълзи и се търкулнаха в косата й, сплъстена от изтеклата кръв.

— Не можах да спася детето ни. Опитах се, но… — проплака тя.

— Шшт. — Улф изтри сълзите й. — Не се тревожи. Почивай си.

— Не. Трябва да ти кажа. — Тя си пое дъх и Улф чу познатото хриптене на смъртта. — Те отвлякоха Каролайн. Намери я… — Шепотът й заглъхна.

— Ще я намеря, Мери. Обещавам ти. — Сърцето му биеше толкова силно, че едва чу следващите й думи.

— Тя те обича, Раф. Обича те…

— Мери? Мери!

Едуард вдигна очи към него. Лицето му бе разтревожено.

— Дали не заспа отново?

Улф бавно поклати глава и притисна ръка към гърдите й, за да се увери в това, което вече знаеше. Изправи се с дълбока въздишка. Тъга бе обзела сърцето му, но разумът му вече се носеше след Каролайн. Къде ли я бе завел Талцуска?

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че Мери е мъртва?

Улф се наведе и го вдигна на крака.

— Ти направи за нея всичко, което можа.

— Но…

— Едуард. — Улф рязко изрече името му и остана доволен, че момчето веднага вдигна глава. — Трябва да свършим бързо някои неща. После тръгваме. Ще те заведа във форта и…

— Не. — Едуард се изправи в пълен ръст срещу него. — Няма да отида във форта. Нали чух какво каза Мери? Сестра ми е в техните ръце и аз ще дойда с теб, за да я намерим.

Каролайн нямаше да е доволна. Щом я откриеха, сигурно щеше да му съдере кожата заради това, че е изложил брат й на нови опасности. Но Улф ясно виждаше огъня в очите на Едуард. Ако не го вземеше със себе си, хлапето сигурно щеше да тръгне само.

— Добре тогава. Но няма да изоставаш и ще вършиш каквото ти наредя.

Погребаха Мери до невръстната й дъщеря. По настояване на Едуард Улф каза няколко думи над гроба й. Това им отне само четвърт час, но той знаеше, че пилеят ценно време. Нямаше търпение да потегли. И да намери Каролайн.