Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Почти всички.

Няколко души стояха със скръстени ръце под гърдите. Красивата жена пред кръчмата. Дребен мъж на средна възраст със зъл поглед и гняв в сърцето, вледенено като айсберг. Висока, тъжна жена с увиснали рамене. От тези хора можеха да се очакват трудности… но в края на краищата именно те щяха да й помогнат да продаде кремовете и мехлемите си.

Грамадният джентълмен я наблюдаваше неотстъпно. Очевидно се забавляваше. Беше абсолютно непознат за Кларис и въпреки това тя имаше чувството, че го познава отнякъде. Може би от сън… или от неизпълнено желание.

Не, не го харесваше. Никак.

Постара се да прогони мислите за него и се усмихна, очаквайки забележките, които неизбежно щяха да последват.

Първа беше кръчмарката.

— Трябва да призная, че имате добър език. Но по-добре ни покажете какво умеете!

От средата на навалицата се обади дребен мъж:

— Сигурен съм, че не може да направи нищо от онова, което твърди!

Тъжната дама мълчеше, но едва забележимо се отдръпна, сякаш искаше да се дистанцира от тълпата.

— Не мога ли? — Кларис се обърна към младата шивачка, която стоеше точно пред нея, потънала в мислите си. — Как е вашето име, мис?

Момичето се стресна и вдигна глава, надявайки се Кларис да е имала предвид друга.

— Моето… как се казвам ли?

— Не се страхувайте — окуражи я принцесата. — Кажете ни името си.

— Аз… казвам се… аз съм мис Ейми Розабел.

— Качете се при мен, мис Розабел.

Младата шивачка сведе глава и едновременно я поклати. Очевидно беше много плаха.

Кларис не прие отказа й. Обърна се отново към навалицата и помоли:

— Хайде, хора, вдъхнете малко смелост на младата дама.

Няколко младежи изръкопляскаха ободрително. Мис Розабел се покачи колебливо на подиума и застана до Кларис. Беше поне с пет сантиметра по-висока от нея, но раменете й бяха толкова увиснали, че изглеждаше по-дребна. Тъмната коса беше пригладена назад и подчертаваше тесния нос и острата брадичка. Имаше сенки под очите, кожата й беше отпусната и белезникава, а кафявата вълнена рокля беше просто ужасна.

За Кларис бе очевидно, че момичето има спешна нужда от помощ.

— Мис Розабел — заяви уверено тя, — ще направя от вас истинска красавица!

Шивачката се уви плътно във вехтия шал и поклати глава.

— Не, мис. Благодаря ви, но не искам.

Кривокракият мъж с грозен поглед и зачервени бузи се изсмя лаещо.

— Нямате късмет. Тази си е грозна и нищо не може да я промени.

Мис Розабел вдигна шала към устните си. Няколко жени в навалицата й закимаха съчувствено. Кларис закрилнически сложи ръка на рамото й.

— Сър, обзалагам се с вас на десет фунта, че ще я направя красива.

Мъжът излезе напред.

— Готово! Хайде да видим как ще я разкрасите тук, пред нас! — Изпухтя презрително и направи широк жест.

Винаги се намираше някой като него, за да й помогне. Кларис очакваше да чуе точно тези думи. Наведе се леко и попита:

— А как е вашето име, сър?

Мъжът скръсти ръце под гърдите си.

— Казвам се Били Макбейн, но това изобщо не ви засяга.

— Питам се, Били, дали не трябва да разкрася и вас? — Гръмнаха смехове и Кларис кимна доволно. Това бе доказателство, че не е изгубила умението си да разгадава характерите на хората. Дребният ръст и некрасивото лице правеха Били враждебен и сприхав и никой от местните хора не го обичаше. Кларис видя как той стисна ръце в юмруци и бързо продължи: — О, разбирам, вие сте борец, и то най-добрият във Фрея Крегс, готова съм да се обзаложа!

Дребосъкът отпусна ръце, вирна брадичка и се потупа по мършавите гърди. Ала в присвитите очи все така святкаше злоба.

— Точно така, аз съм борец и ще направите добре да не го забравяте, мис!

Кларис притисна ръка към сърцето си с отработен жест.

— Вече разбирам, че сте и деспот.

Били се ядоса, но затова пък жените се засмяха и си зашепнаха. Бе успяла да ги направи свои съюзници, а те бяха първите й и най-добри клиенти.

Били направи крачка към нея. Очите му святкаха от гняв и той размаха заплашително силните си юмруци. Сърцето на Кларис се качи в гърлото. За момент се уплаши, че е отишла твърде далеч.

Точно тогава забележителният джентълмен сложи ръка на рамото на Били.

Момъкът се обърна с вдигнат юмрук, готов да набие всеки осмелил се да го спре. Но като видя кой е дръзкият нахалник, веднага отпусна юмруци и само го изгледа злобно.

Джентълменът вдигна едната си вежда и едва забележимо поклати глава.

Били се отдръпна назад.