Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Естествено. Робърт вече беше сигурен, че тя обича да е в центъра на вниманието.

Непознатата привърза юздата на коня си за железния пръстен, остави двете чанти върху високия подиум и проточи врат, за да огледа множеството, купувачи и продавачи, мъже и жени се стълпиха около нея, любопитни да разберат какво ще им каже. За момент дамата се съсредоточи, докосна сребърния кръст, който висеше на верижка на шията й, пое дълбоко въздух и разпери широко ръце.

— Добри хора от Фрея Крегс, позволете да ви се представя. Аз съм принцеса в изгнание!

Робърт се стресна, после я изгледа невярващо. Как можах да си помисля, че глупостите ще дойдат едва по-късно, укори се той.

Хюина изхъмка презрително.

— Майчице мила!

Хамиш моментално смъкна ръкава на ризата върху отрязаната си ръка. Старият войник си имаше доста слабости, но най-голямата бяха хубавичките жени.

— Виж ти, принцеса! Значи имаме добър вкус!

— Точно така! И съм готов да се обзаложа, че и тя е вкусна! — отговори Джилбърт.

Отново се понесе дрезгав старчески смях. И петимата се радваха много на това приятно разнообразие в иначе монотонния им живот.

Робърт ги изгледа мрачно. Оживеното им бъбрене за миг отклони вниманието му от ставащото в центъра на площада. В следващия миг обаче мнимата принцеса изтърси нещо още по-чудовищно.

— Дошла съм да внеса в живота ви младост, красота и радост!

Робърт се обърна като ужилен към статуята на дядо си. Спомни си какво му бе казал адютантът Валдемар и думите му отекнаха така силно в главата му, та почти повярва, че Валдемар стои до него и шепне в ухото му. „Съдбата ви обича, капитане, защото нито една личност не е влязла в живота ви без причина… Трябва само да откриете коя е тази причина и да използвате личностите като инструменти, за да изпълните волята си. Ще видите, че ще стане точно така!“

В този миг Робърт осъзна защо съдбата беше изпратила тази жена в неговите земи и за каква цел щеше да я използва. Да, той ще я използва като инструмент и тя ще направи, каквото й заповяда, защото той няма да й остави избор. О, да, в края на краищата той ще постигне, каквото иска. Тази желязна решителност бе усвоил в армията.

Въоръжен с непоколебимото си решение, Робърт бавно се запъти през тълпата към статуята, където стоеше принцесата.

Накрая справедливостта все пак щеше да победи.

Принцеса Кларис Джейн Мари Никол Лили пое дълбоко въздух и зачака, докато любопитната тълпа се събираше около подиума.

Хората я гледаха спокойно и изчакващо. Изглеждаха доста мрачни в сивите си и кафяви одежди. Тук и там святкаха червени или руси коси, но повечето жени бяха скрили главите си с кърпи, а мъжете носеха шапки. Селището явно беше заможно, но тя не видя нито една усмивка, нито една пъстра одежда или ярка панделка. Имаше чувството, че хората тук не се радват на живота. Сякаш не виждаха прекрасната светлина на слънцето и не усещаха аромата на цветята, които се продаваха по щандовете.

Май онова, което казваха англичаните, беше вярно: шотландците бяха затъпели и скучни. Тези хора имаха нужда от нея, имаха нужда от онова, което смяташе да им предложи.

Палецът й отново се плъзна по сребърния кръст на шията. Той трябваше да й донесе късмет. През последните месеци съдбата не беше особено благосклонна към нея. Може би причината беше, че мъката, която постоянно я гризеше, накрая се превърна в отчаяние. Отчаянието се просмука в иначе уверения й характер, оцвети гласа и усмивката, даже позата й. Затова бе минала шотландската граница. В Англия вече не я искаха, но нали трябваше да печели пари.

Нямаше право да се провали. От нея зависеше твърде много.

От нея зависеше всичко.

Със сръчността на родена артистка тя премина към лек шотландски акцент.

— Добри хора от Фрея Крегс, аз мога да превърна обикновено момиче в чудна красавица. Да излекувам нечистата кожа. Да накарам бледите бузи да поруменеят и да завоюват мъжкото внимание. Естествено, мога да направя същото и за всеки джентълмен, който има нужда от помощ. Но вие, дами — тя се засмя и намигна към жените, — не намирате ли, че малко сапун прави и най-грозния мъж неустоим?

Няколко по-възрастни жени се изсмяха и смушкаха мъжете си. Те им отговориха с ядно ръмжене.

Кларис отново се усмихна. Винаги се усмихваше и ги гледаше в очите и в крайна сметка те й отговаряха с усмивка. И сега стана така.