Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Тя се опита да освободи ръката си и се усмихна високомерно на непознатия. Обикновено усмивката й постигаше целта.

— Отнасяте се твърде свободно към гостоприемството на вашия господар.

Ала той не я пусна. Не изглеждаше ни най-малко уплашен.

Затова пък околните мъже и жени се разсмяха подигравателно.

— Не! — Мис Розабел я ощипа болезнено по лакътя.

Кларис трепна. Явно бе направила грешка, макар да не можеше да си представи каква.

Мъжът отговори тихо, с мек глас, в който имаше само следи от шотландски акцент.

— Имам всички основания да се отнасям свободно с гостоприемството на Макензи Мейнър.

О, не! Невъзможно!

За съжаление най-лошите й предположения се потвърдиха.

— Защото случайно съм лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн. Освен това съм лерд на Фрея Крегс и господар на дома.

Мъжът се наведе и целуна ръката й. Дъхът му стопли кожата й и за момент Кларис изпита чувството, че устните му са се впили в пръстите й.

— Аз не съм принц, но настоявам да се настаните при мен в господарския дом.

Кларис изтръгна ръката си. Не! Най-красивият мъж в града не можеше да е едновременно и най-могъщият. Това беше просто нечестно!

Ала когато погледна в очите на лорд Хепбърн, тя разбра, че беше точно така. Авторитетът буквално избликваше от всичките му пори. Късметът беше на път да й изневери, но тя вече се беше измъквала и от по-лоши ситуации.

— В никакъв случай не бих искала да се натрапя на гостоприемството ви.

— За натрапване и дума не може да става. За мен е чест да подслоня в дома си такава възхитителна дама.

Гласът на лорд Хепбърн беше мек, дълбок и неумолим. И видът му беше същият.

Кларис можеше само да се надява, че нейният глас не я е издал — дори в собствените й уши звучеше стъписано, едва ли не уплашено.

— Не е особено… прилично. — Мястото, където я бяха докоснали устните му, беше влажно и вятърът охлаждаше кожата й. Трябваше да свие пръсти, за да се отърси от странното усещане.

— Имам сестри и десетки прислужници, които с радост ще изпълняват ролята на компаньонки. Обещавам ви, че няма да ни изпускат от очи. — Кафявите му очи бяха обкръжени от дълги мигли, черни като косата, и тя бе впила поглед в тях, сякаш е открила безценно съкровище.

Но тя не искаше съкровище. Не искаше и самата тя да стане съкровище на някой мъж.

— Моята работа ще попречи трайно на мира във вашия дом.

— Аз винаги посрещам в дома си посетители от града, преди всичко дами, а вие… вие сте нещо много специално. — Робърт се огледа и жените, които стояха наблизо, му се усмихнаха. Всички бяха наострили уши, за да не изпуснат нито една сричка от разговора им.

Местните явно бяха податливи на чара му и крякаха като цяло стадо гъски, похапнали зелена тревичка.

Кларис не откри в думите му нито капчица сарказъм, но въпреки това беше убедена, че някъде дълбоко, скрито под благозвучния, респектиращ глас, дебне цинизъм. Този човек не вярваше, че тя е принцеса. Но по причина, позната само на него, бе решил да я покани в дома си.

— Но аз не мога…

Мис Розабел отново я ощипа, този път толкова силно, че със сигурност щеше да й остави синьо петно.

Кларис не можеше да пренебрегне този знак. Трябваше да капитулира. Той бе спечелил този рунд. Никога не беше изпитвала такава трудност да изрече следващите три думи.

— Много ви благодаря. — Дари го с усмивка. Най-красивата, най-кралската, най-изисканата усмивка. — Много мило от ваша страна. Ако желаете да тръгнете напред, аз ще уредя делата си в града и ще ви последвам.

— Предпочитам да ви чакам тук. — Робърт се усмихна с небрежна учтивост — Никога не бих си простил, ако се… заблудите.

— Да, прав сте. Наистина е възможно да се заблудя. — Как го мразеше да намека, че вероятно ще напусне града презглава, ако той се отдалечи.

Преди всичко, защото беше прав. Ако й дадеше шанс, тя щеше да избяга. Всичките й инстинкти биеха тревога. Не беше подбрала добре мястото, за да предложи стоката си. Но ако не спечелеше пари във Фрея Крегс, я очакваше глад, а може би и престой в дома за работнички. Не, в никакъв случай нямаше да си отиде просто така, все едно какво я съветваха инстинктите.

Опита се да игнорира мъжа и да слезе сама от цокъла, но той я изпревари, хвана ръката й и й помогна. Постъпи като истински джентълмен, защото помогна и на мис Розабел да слезе, а после се скри в навалицата.