Ан Дюгюел - Къщата на художника

Клара напряга своята памет, мъчи се да си спомни с всички сили. Дали като дете, когато често посещаваше тези места, не бе забелязала подобна катастрофа?

Не й се струваше да е така.

Нима се страхуваше толкова, защото всичко бе така отдалечено назад в миналото? Нима наистина до този момент не бе виждала тези картини? Или може би просто навремето бе възприела тревожната им съблазън, без да се опитва да ги разбере? Е, нали точно затова днес бе тук — заради това уточняване със самата себе си, заради равносметката с онова минало, което живееше в нея, обитаваше я, населяваше сънищата й, чиито сили тя искаше да обуздае с умението на възрастен, след като толкова дълго бе понасяла неконтролируемата му власт…

„Ще отида да поговоря с пазача!“ — решава Клара. Изправя се и взема една книга, оставена върху еднокраката масичка наблизо.

„Виерц 1 1 Антоан Виерц — белгийски художник (роден в Динан през 1806 и починал в Брюксел през 1865), вдъхновявал се от творчеството на Рубенс. Обичал импозантните фигури и колоритните сцени, наситени често с мистицизъм. Най-доброто му произведение е „Прелестната Розина“. Бел. прев. , разбитите илюзии на несретника-гений“ .

„Боже мили! Пак ли?“

Заинтригувана, тя разтваря книгата, пробягва с поглед по страниците, спира се на някои пасажи. Ето я, вече се е оплела и в тяхната магия. И пред нея се явява в цялата си сложност едно измъчено, комплексирано същество.

Антоан Виерц — нарисувал с желание своя автопортрет.

Изпод измамливите черти на цивилизования, брадат и вежлив мъж, от страницата я лъхва цялата му трагична същност.

През 1850 година този четиридесет и четиригодишен човек, преждевременно изтощен от мегаломанията и безразличието на своите съвременници, предлага сделка на новосформираното белгийско правителстгво: къщата, построена изцяло по негов вкус, но на държавни разноски, след смъртта му да бъде разменена като дарение срещу цялото негово творчество. Приживе Виерц е готов да основе там музей-паметник, предназначен за бъдните поколения, където творчеството му да бъде по достойнство оценено.

Предложението е прието. Гигантското дете най-сетне може да се излюпи от Яйцето, сътворено специално от и за него.

До смъртта си, петнайсет години по-късно, художникът не ще напусне повече това място, станало свидетел на страданията, вдъхновенията, възходите и паденията му.

„Господи! — въздъхва Клара, без да преустанови четенето. — Нищо чудно, че тук трудно се диша! Нима е възможно такъв емоционален заряд да цари в тази къща?“

Но Виерц не е удовлетворен от произведенията си. Според него блясъкът на маслената рисунка деформира способността на зрителя да я възприеме, прикривайки картините зад отражения, напластявайки ги с нежелателни и разрушителни отблясъци.

Точно тогава той се захваща с поредната задача — да измисли нов начин, с който да революционизира матираната рисунка. Издирванията увреждат белите му дробове, но той успява да изнамери и разработи нови предпазни покрития, за които е сигурен, че ще му донесат слава и авторитет. Ала следва нов неуспех: публиката и професионалистите в тази област не са доволни от неговите находки. Напук на всички, той извлича от работата си неистово удовлетворение, поне що се отнася до собственото му творчество. От този момент нататък произведенията му не съдържат повече ни лъч светлинка — човек би могъл да ги оцени единствено ако ги обхване в тяхната цялост. Въпреки болестта, която го разяжда, художникът работи като бесен. И през следващите десет години създава най-значимите неща в творчеството си, преди да си отиде с разкъсан дихателен апарат от тоя неразбрал го свят.

За зла участ и тук нещата се объркват тотално. Той отново се е излъгал както в техниката, така и в духа, и във формата. Неговият метод, който по собствените му думи „…трябва да пожали, да пощади маслените картини“ , се оказва една ужасна грешка, тъй като с времето всичко започва от само себе си да се разпада. В началото сравнително бавен, с течение на годините процесът на гниене и разложение се задълбочава. Затова днес всички матирани картини на Виерц са потънали едновременно в дълбока и необратима нощ, представляват разруха без възможност за каквато и да е помощ. Те умират от същата болест, покосила и техния автор — жертви на необясними заблуди и окончателни химични реакции.

„Но това е ужасно!“ — мърмори на себе си Клара изумена.

Проказата.