Ан Дюгюел - Къщата на художника

„Добър ден!“ — поздравява безизразното, безжизнено личице, минавайки пред него. Той отговаря с кимване и въздишка, без нищо да промълви.

Несмущавана от никого, Клара се насочва право към своята цел, без да се заблуди нито за миг. Влиза в своето убежище и там сваля ученическата си чанта, причинявала до този момент болки в плешките й, измъква отвътре две книжки и три тетрадки, сгушва се в своето ъгълче и потъва в ученическата си работа. Срещу нея преждевременно погребаният мъртвец, застинал и неподвижен повече от век, с блуждаещ, но светещ в полумрака поглед, напразно се мъчи да открехне своя зле захлупен ковчег, докато Принцът на Мрака с възхитително надменна гримаса покровителствено разперва над нея плащовете на черните си криле, сякаш за да я благослови и вземе под своя закрила.

Сряда е денят, който тя изцяло прекарва затворена в къщата на художника. С блокче и химикалка или пък с някоя стара книга, както й скимне, Клара трескаво пише стихотворения или чете до насита романи. Напуска любимото си уединено местенце малко преди да затворят, едва тогава, когато, влачейки дървения си крак, чиито стонове грозно отехтяват по настланите с плочи коридори, пазачът идва да я предупреди, че вечерта отдавна е настъпила…

И всичко това тя прави въпреки разклатеното си здраве, което с течение на времето още повече се разклаща.

Двадесет години по-късно.

„Нищо не се е променило!“ — мисли си Клара със свито от вълнение сърце. Гърлото й е пресъхнало, някаква буца се надига отвътре в него.

Ето я старата сенчеста улица, съвсем провинциална на вид със своите олющени фасади от XIX век, с лехите от рози и хортензии, с уличните фенери от ковано желязо — да, улицата си е абсолютно същата. Времето тук като че ли е спряло, замряло неподвижно в една безпогрешна, непоклатима леност.

Клара паркира колата пред оградата на музея, излиза. Тя е елегантна, решителна и пробивна млада жена, създадена да преуспява. Журналистка в известен всекидневник, тя се е възползвала от случая да направи репортаж в Брюксел, за да си позволи подобно пътуване дотук, невъзможно по друг повод и в друго време… За нея това е един вид отдушник, който би могъл да я пречисти, да й помогне да се освободи от кошмарите, преследвали я от цяла вечност, обсебили я именно тук, на това място, в което все още се таи тяхната бърлога.

Тя набързо изкачва няколкото стъпала, водещи към градинката с шадраванчето, замлъкнало и то, преминава я с бързи стъпки. Застанал на прага и едва забележимо поостарял, пазачът я поздравява пак така лаконично, както и преди. Сякаш се е разделил с нея не преди години, а вчера. Така е — има неща и събития, над които времето няма повече власт. Този инвалид, както и обкръжението му, са едно от тях — спокоен наблюдател, оставящ дните да отминават, без да се притеснява от това.

Тя влиза в къщата и се потапя в сладникавостта на лъхналите я миризми. Отново в нея изплуват старите спомени за блудкавия, неприятен дъх на зловонна, разпадаща се тлен, присъщ на онези места, където накуп са събрани много старинни вещи, където въздухът не се обновява, където молекулите са в застой и се обединяват, а после бавно се разпадат в полумрака на мавзолея. Подтикната от нещо, загнездило се дълбоко в съзнанието й, а може би и от тази възкресяваща, сякаш материализираща се пред нея атмосфера, Клара се приближава към ателието. Отново запъпля същият страх, кожата й отново настръхва, като че ли тя пак е на дванайсет години. Страхът от среднощните кошмари. А после идва и принудата, не, по-скоро съблазънта, изкушението да погледне, да втренчи взор внимателно към онова място , но вече без защитата на дългите си ресници.

„Този тип явно е бил шизофреник! — мисли си тя, а в действителност шепти, овладявайки с мъка обземащата я тревога. — Наистина е бил шизофреник. Иначе не би могъл да сътвори всичко това. Побъркан странник, мечтател-ексцентрик, излял във величавите картини виденията на своя заболял мозък. И без никакво съмнение в същото време е бил гений. Каквото и да е, талантът му е безспорен!“

Клара спира за миг.

„Дали да вляза вътре? — пита се тя. — Ще имам ли смелост да го сторя?“

Вече двадесет години тя прекрачва този праг насън и мигом се събужда, обляна цялата в пот, готова да закрещи, задавена от ужас. Ала да го извърши наяве си е чиста психотерапия. Иска да си я наложи. Знае, че това е единственият начин да се пречисти, да се освободи от всичко, да се преобрази.

С цената на жестоко усилие тя прави три крачки. Още една. Четири. Връщането вече е невъзможно: виденията се прокрадват насреща й, склещват я в своите обятия.