Уилям Дийл - 27

Ингерсол стана член на Националсоциалистическата партия през 1928 година, няколко месеца преди да срещне Фреди Крайслер, който промени живота му завинаги. Въпреки че никога не бе проявявал активност в нацистката партия, чрез нея той се запозна с „Main Kampf“ и гения на Адолф Хитлер. Той четеше и препрочиташе „Main Kampf“ и дори подчертаваше определени пасажи и ги учеше наизуст.

Веднъж, докато бе на почивка близо до Брауншвайг, той от любопитство отиде до града, за да присъства на нацистко събрание, и наблюдава със страхопочитание как стотици хитлеристи с кафяви ризи вървят по калдъръмените улици в церемониален марш.

— Hail Hitler! Hail Hitler! — ехтеше в древния град.

Жени повдигаха децата си да видят спасителя и хвърляха цветя пред колата му с блестящи от възхищение очи. Мъжете изпъваха ръце в нацистки поздрав и продължаваха да скандират:

— Sieg hiel! Sieg hiel! Sieg hiel!

Но едва вечерта, когато Хитлер държа реч, Ингерсол откри истинската сила на този човек. Хиляди се тълпяха на градския площад с вцепенени лица в мъждукащата светлина на факлите, хипнотизирани от звука на неговия глас и суровия му поглед. Това бе една готическа опера, едно съчетание от хореография, хор и ария, което едновременно вледеняваше и възбуждаше актьора.

Веднага му стана ясно това, което наричаха Fuhrer Fingerspitzengefuhl, неговото „докосване с върха на пръста“. Този човек притежаваше таланта да трогне и богати, и бедни с опияняваща смес от политическа стратегия, суперпатриотизъм и възторжена риторика. С гняв той публично проклинаше Съюзниците, отхвърляше Версайския договор, подстрекаваше с вдъхновение към един нов вид национален патриотизъм и отхвърляше ярема на поражението с жар и страст.

Ингерсол се възхищаваше и от актьора в Хитлер, понеже фюрерът допълваше своето представление със страхотно чувство за синхрон, знаеше точно кога да направи пауза и да очаква тълпата да отговори на неговата тирада.

— Hail Hitler!

— Sieg hiel!

— Sieg hiel!

А имаше още две неща. Първото бе неговата атака срещу Версайския договор. Ингерсол не бе политичен. Той бе воювал, защото бе патриотично да се биеш за семейството и за Германия. Но във Версай бяха игнорирали това и бяха забравили за милионите мъже, които се бяха завърнали смазани умствено, телесно и духовно. В края на краищата, когато един човек стане герой, той винаги си има врагове, й милионите бяха дали воля на злобата си към цяла Германия вместо към политиците, които ги бяха накарали да воюват, бяха лишили Германия от уважение и ресурси и бяха оставили страната обезкуражена, фалирала и разделена — едно кошмарно място, лишено от всякаква надежда. Сърцето на страната бе пронизано от меча на победителите и гневът и омразата подбуждаха жаждата за отплата и противопоставяне някъде в бъдещето. Мастилото под мирния договор още не бе изсъхнало, а в бирариите и закусвалните вече се говореше за оправяне на сметките. И нямаше по-силен глас от този на Ингерсол.

А имаше и друго нещо. Евреите. Като дете Ингерсол непрекъснато слушаше как баща му, истинска алкохолизирана развалина, ругаеше евреите и ги обвиняваше за всички семейни несполуки. Ингерсол бе възприел стереотипните му тиради като истини, старческата ярост зарази и него и той започна да се отвращава от евреите. Накрая всичко това прерасна във фанатична омраза, подсъзнателно насочена навътре — и може би именно тя пораждаше странните антисоциални чудовища, които Ингерсол измисляше за киното.

С други думи, вдъхновеният от Хитлер интуитивизъм увеличаваше чара на фюрера в очите на Ингерсол и възпламеняваше творческата му сетивност в истински ад от омраза и ярост. Хитлеровите расови атаки му действаха възбуждащо и той откриваше, че вярва на фюрера с неочаквана интелектуална жар, подхранвана от страстен расизъм. Спечелен от силата на фюрера и от театралните ефекти, Ингерсол скоро стана част от тълпата, която вдигаше ръка.

— Hail Hitler!

— Hail Hitler!

— Hail Hitler!

Така че днешната персонална покана бе наистина приятна — едно неочаквано възнаграждение за кариерата, надминала и най-смелите мечти на Ингерсол.

— Абсолютно — каза той, като едва успяваше да прикрие ентусиазма си.

— Чудесно! Нашият вожд ще е доволен, аз също се радвам. Аз съм ваш пламенен почитател и мисля, че вие сте гений, хер Ингерсол. Фюрерът често говори за вас като за национално богатство.

— Наистина ли! Аз… — Ингерсол почти пелтечеше. — Аз просто нямам думи…

— Няма нужда от думи — каза Фирхаус с усмивка. — Шофьорът на фюрера ще ви вземе в петък сутринта на четвърти февруари в шест часа сутринта за полета до Мюнхен.