Уилям Дийл - 27

— И просто да оставим Кигън да прави каквото си иска?

— Защо не? Той определено е… обладан от това издирване. Ако има такъв шпионин, той… може да има късмет.

— И ние няма да имаме никакъв контрол върху него…

— Точно така.

— Този Кигън ви харесва, нали?

— Знам, че може да му имаме доверие. Знам, че си държи устата затворена. Освен това има някои интересни връзки.

— Понеже е бил гангстер? — скептично попита Донован. Рузвелт сви устни и отпи от питието си.

— Кажи ми, Бил, откъде възнамеряваш да намериш членове за екипа си? От Йейл? От Харвард?

— Защо, какво не им е наред? Там се учат дори бъдещи президенти — ухили се Донован.

Рузвелт се засмя от сърце.

— Прав си. Но на теб ще ти трябват и хора, които имат… специална квалификация. Хора, които вече са получили доста рани по този път. Ще са ти необходими и няколко хулигани. Франсис Кигън подхожда идеално на тази схема. — Рузвелт погледна към тавана, очевидно доволен от заключението си. — Кигън разбира от уловки. Може да се владее в трудни ситуации. Той е много изобретателен, богат е, не зависи от никого, завършил е с отличие колежа в Бостън. Фактът, че се е измъкнал от гестапо и че наистина познава Волфсон и онзи нацист…

— Фирхаус.

— Да, хора, които ти познаваш само по име. Това говори в негова полза.

— Но той не иска да се присъедини към моята операция, каза го доста ясно.

— Доо-бре, ако изобщо го бива, ще си промени мнението. Той е старомоден. Направи му услуга и той ще ти се отплати.

— Правилото на подземния свят? — попита Донован със самодоволна усмивка.

— Вероятно. Или може би е от рядко срещаните хора — почтен човек.

— Та той е бивш контрабандист, за Бога.

— Той е моят контрабандист — каза Рузвелт. Очите на Донован се разшириха от изненада.

— Затова ли се съгласихте да се срещнете с него? Рузвелт отпи от уискито си и добави небрежно:

— Той също така внесе четвърт милион за първата ми президентска кампания и още сто хиляди през трийсет и шеста.

— Е, по дяволите, в такъв случай вие сте… — засмя се Донован.

— Не, това е работа на твоя екип. Ние си имаме сделка — ти ръководиш екипа, аз ръководя страната. Но ако ти трябват хора и пари, аз ще уредя това. Ако не ти изнася Кигън или ситуацията…

— Не, сър — каза Донован и вдигна рамене. — Това е негова игра, нека си я играе. Само се надявам да не сте много разочарован, когато дойде с… празни ръце.

— O, надявам се да стане точно така, Бил — каза президентът. — Искрено се надявам да стане така.

Президентът пъхна нова цигара в цигарето си от слонова кост. Донован се наведе и му поднесе огънче. После отиде до бара, наля си ново уиски и се обърна към Рузвелт.

— Всъщност като си помисли човек, ние сме на същия хал като Хитлер — каза Донован. — Ние също няма какво да губим.

Рузвелт се усмихна доволно и каза:

— Чудесно. Радвам се, че се съгласи.

Опашката на ферибота за Стейтън Айланд беше по-къса от обикновено. Беше под нула градуса и откъм Дяволската врата духаше рязък вятър, надигаше се снежна буря. Парчета лед се люлееха в развълнуваните води. Във въздуха, танцуваха снежинки.

Човекът му беше позвънил рано сутринта.

— Мистър Кигън?

— Да.

— Обаждам се от името на полковника.

— Полковника?

— Вярвам, че имате визитната му картичка?

— O — каза Кигън. — Разбрах.

— Може ли да се срещнем на горната палуба на ферибота за Стейтън Айланд днес следобед? Този, който тръгва от Манхатън в два и половина.

— Предполагам. С кого говоря?

— В задната част на ограденото пространство.

— Кой е на телефона?

— Ще четете „Лайф“. Довиждане.

И затвори.

Защо беше цялата тази шпионска история? Нали всичко, което той искаше, беше да разгледа няколко папки!

Вратите се вдигнаха и потокът коли бавно нахлу на палубата. Кигън паркира и се качи на втората палуба на ферибота — тясна стая с тъмни петна по дървените пейки. Прозорците бяха заледени от студения вятър отвън. Въпреки че имаше радиатори, стаята беше студена и миришеше на смазка, солена вода и креозот. Кигън седна в единия ъгъл и отвори списанието.

Сирената измуча, фериботът потръпна и се отдели на заден ход от кея. След минута Кигън чу вратата зад него да се отваря. Нахлу студен въздух. Кигън не вдигна глава. Един глас попита:

— Мистър Кигън?

— Точно така — каза Кигън и погледна влезлия. Непознатият му поднесе кафява хартиена кесийка.

— Фъстъци?

— Не, благодаря — каза Кигън.