Уилям Дийл - Първичен страх

— Мистър В — извика той. — Убийствено е.

Вейл закрачи през фоайето, взе списанието, избра едно пакетче белени фъстъци и пусна петачка в ръката на Боби.

— Задръж рестото — каза той и забърза.

— Господ да те поживи — извика Боби след него.

Вейл се изкачи до втория етаж, избягвайки претъпканите асансьори. Беше девет и пет. Щеше да закъснее с пет минути. Модно. На Вейл му отне един час тази сутрин мислено да се подготви за тази среща. Валери Мейн, която е била секретарка на едно поколение градски адвокати, го изгледа, когато влезе в офиса.

— Закъснял си — отсече тя.

— Заради времето — каза той и се усмихна, като свали палтото си и го хвърли върху един стол. Беше облечен в скиорски пуловер, без риза, панталони от рипсено кадифе и груби обувки с дебели подметки.

— Лошо ти се пише — каза тя неразбираемо, когато той влезе във вътрешната канцелария.

Играчите изненадаха Вейл. Стаята бъкаше от старомодни политици — на силата — вместо схватливите, интелигентни к преуспяващи младоци, които горят от желание да сключат някоя сделка. Това го обърка за минута. Тук беше градският прокурор Арнолд Фледерман, който работеше, откакто кравата на мисис Олеъри ритнала газената лампа, което причинило градския пожар; Отис Бърнсайд, градският съветник, майсторът кукловод, който дърпаше конците на административния градски район; и Джони Мелоуей, отмъстителният бивш агент на ФБР, сега полицейски комисар, който знаеше само уязвимите точки, които трябва да натисне, за да спре притока на кръв към мозъка.

А ето го и Рой Шонеси.

„Господи, какво, по дяволите, става тук?“ — чудеше се Вейл.

Те всички погледнаха с презрение облеклото му. Голямата канцелария беше облицована с махагон и месинг, обзаведена с масивни мебели и скъпи принадлежности. Стаята беше потискащо топла. Един-единствен стол с твърда облегалка стоеше пред бюрото, което доминираше в стаята. В полукръг зад него бяха Бърнсайд, Фледерман и Мелоуей. Рой Шонеси седеше отделно.

Всичко, което им трябва, за да извършат полицейски разпит, е един прожектор над стола, помисли си Вейл.

— Добро утро, мистър Вейл — провлечено каза Фледерман, като кимна към стола.

Той остави погледа си да се рее из стаята, като се спираше за момент върху всеки един, преди да седне. Не каза нищо.

— Всички сме тук, за да ти помогнем да се откачиш от въдицата — започна Мелоуей. Той беше слаб, бледен мъж, който все още се обличаше със скучната сивота на ФБР. — Стъпил си на много тънък лед, момко.

— Няма съдия в този град, който не би искал да играе хоро върху проклетия ти гроб — подпомогна го Фледерман. Той се наведе и остави слюнката от сдъвкан тютюн да падне в позлатения плювалник до стола му.

Вейл само се усмихна с кривата си ирландска усмивка.

— Имаш проблем голям колкото езерото Мичиган тук — опита Бърнсайд и очите му блеснаха за момент изпод покритите с брадавици клепачи. — Ние просто искаме да те улесним. Ти имаш добра репутация тук наоколо. Не я разваляй.

Всички се интересуваха от неговото благосъстояние. Вейл отново не каза нищо.

Шонеси, един ветеран от държавното адвокатско бюро, също не каза нищо. Той се клатеше бавно в огромен кожен стол — тежък мъж, чиято масивна фигура беше облечена в костюм с елек от хиляда и петстотин долара, украсен с кърпичка от цветна коприна в горното джобче. Имаше пълно лице и холерични устни, извити презрително в нещо, което незнаещите биха сбъркали с усмивка. Качулатите му очи бяха остри и убийствени, а масивните му пръсти бяха сключени и прегънати върху гърдите му, като палците му незабележимо се търкаха. Той беше слушател, този Шонеси, а също и върховният жрец на щата, който само с едно кимване можеше да докара епидемия и чума върху всеки, който заплашва да развълнува политическите морета на щатския законодателен орган. Вейл се беше срещнал с него само веднъж преди десет години. Познаваше Шонеси като изкусен политик, който беше издържал трийсет години на бурите и на четири правителства. Губернаторите се страхуваха от него и кандидатите за президент търсеха съветите му. В сравнение с него другите трима бяха железопътни работници.

„Какво, но дяволите, нрави той тук?“

Вейл претегли възможностите. Той закова погледа си в Шонеси, пренебрегвайки Фледерман, който продължаваше да говори, като пускаше заплахи, празни приказки и груби обиди като овчи курешки, докато Бърнсайд и Мелоуей от време на време се намесваха с прикрити заплахи. Сняг се разбиваше върху прозореца. Радиаторът леко съскаше в ъгъла. Нито един от двамата не отстъпваше в борбата с погледи.