Уилям Дийл - Тай Хорс

— Да, така излиза.

— В такъв случай, съвсем очевидно е, че не си никакъв патриот. Но всичко това е толкова относително. И аз съм тук, защото си мислех, че съм патриот. По-късно разбрах, че това, което за едни представлява патриотизъм, за други е предателство… Това, което аз си мислех, че е патриотична постъпка, беше изтълкувано като обикновено убийство.

— Напълно те разбирам — отвърна Хатчър.

— Значи и ти си преживял същото?

— Да.

— Да, естествено. Предполагам разбираш какво имам предвид. Много по-естествено е негодуванието от несправедливостта да се породи у един патриот, отколкото у престъпника.

Хатчър получи суров урок. Беше забравил, че нищо не може да бъде основание за пренебрегване на правилата в иреизподнята на Лос Боксес. Един ден, докато работеше до самия край на джунглата, като прекопаваше една от безкрайните зеленчукови градини, които обграждаха цитаделата, изведнъж от близкия храсталак изскочи глиган и го нападна. Това беше един огромен, тромав, отвратително вонящ звяр, с извити зъби и кръвясали очи, който пръхтеше като обезумял, докато тичаше срещу Хатчър.

Хатчър посрещна първата му атака с мотиката, с удар по зурлата, но животното просто отстъпи няколко ярда назад и нападна отново. Хатчър изкрещя към пазачите за помощ, докато отбиваше удара на насочените към него бивни. Тия огромни зъби бяха в състояние всеки момент да разпорят корема му, да раздерат краката му, да разкъсат гърлото му.

Един от пазачите се появи съвсем наблизо, но не направи дори и опит да застреля животното. Просто стоеше на пет крачки встрани и се смееше.

— Застреляй го — изкрещя Хатчър и този път пазачът реагира мигнозено.

— Silencio! 1 1 Silencio (исп.) — тихо, мълчи. (Б.пр.) — нареди му той.

Глиганът го нападна отново. Този път Хатчър издигна мотиката високо над главата си и със силен удар заби острието в дебелия врат на животното. От удара дръжката на мотиката стана на трески в ръцете му. Глиганът, ревящ от болка, се отдръпна назад и започна да обикаля в кръг.

— За Бога, застреляй това изчадие — изкрещя Хатчър, докато отстъпваше назад.

— Silencio — заповяда му пазачът и се затича към него.

Глиганът се обърна — пръхтеше бясно и риеше яростно земята с копита. Втурна се отново към него. Хатчър беше останал беззащитен. Плю на петите си и се втурна да бяга. Тогава се разнесе изстрел и се чу как глиганът изрева от болка. Хатчър забеляза един пазач от другата страна на нивата да отпуска надолу още димящата си пушка.

Тогава той се обърна и видя глигана паднал на едната си страна на десет крачки от него — риташе във въздуха с късите си крака, а главата му се тресеше нагоре — надолу в предсмъртна агония.

Въздишката на облекчение, която отрони Хатчър, беше прекъсната с удар в гърлото от приклада на първия пазач. Той политна назад, хвана се за гърлото и напипа разкъсаните вени и мускули, а в това време кръвта бликна в устата му. Падна на колене и се закашля, задавен от собствената си кръв.

Пазачът дойде и се надвеси над него.

— Silencio — процеди отново той, после се обърна и се отдалечи.

Същата нощ, „126“-ти му каза:

— Имаш късмет, че са ти оставили езика.

— Мразя го това копеле — с мъка отвърна Хатчър. — Ще го убия, само да ми падне.

— Не, не мисли за това — каза му „126“-ти. — Тук омразата идва много лесно, но тя убива духа. Трябва да се научиш да обичаш. Да обичаш жена, страната си, каквото и да е. Без любов животът е безсмислен. Да обичаш означава да се смееш, да плачеш, да усещаш, без да докосваш. Без чувства, сто двайсет и седми, ставаш робот.

„Наистина е така“, помисли си Хатчър, и все пак досега, през годините, прекарани тук, омразата го беше поддържала, за да се бори за живота си.

— Защо са забранени разговорите тук, сто двайсет и шести? — прошепна с мъка Хатчър.

— Разговорът е зародишът на бунта.

— Да, в това има някакво основание.

— Наистина, в някакъв съвсем примитивен смисъл, всичко тук си има своите основания, сто двайсет и седми.

— Какъв си бил, преди да дойдеш тук? — запита Хатчър с прегракнал глас.

— Бях учител. Наставник. Ти имал ли си наставник?

Хатчър се замисли за момент.

— Имах двама — отвърна той.

— И на какво те учеха те?

— Единият ме научи на гова, какво означава чест.

— А другият?

— Другият ме научи да забравя що е чест.

Сто двайсет и шести беше остарял в Лос Боксес и щеше тук да си умре. В момент на лудост се беше опитал да бяга, но успя да изкара само два дена в джунглата. Сега беше затворен завинаги в бокс № 126 и за да се предпази от лудостта, философстваше непрекъснато.