— Разговорът е храната за мозъка — каза той на Хатчър. — Ако нямаш с кого да разговаряш, говори сам на себе си.
Даваше му също и по-практични съвети:
— Ако това е толкова важно за теб, издълбай с нещо името си и годините си на стената, за да не загубиш чувството за собствената идентичност. Само помни обаче, че това не интересува никого. За всички останали ти си сто двайсет и седми. Забрави, че има свят извън стените на затвора, той вече няма никакво значение за теб. Затворът е твоят реален свят. За да оцелееш, трябва да се съобразяваш единствено с тази реалност.
— За какво ти е тогава да оцелееш? — попита Хатчър.
— Защото надеждата е ключът към рая — отвърна „126“-ти.
Той стана духовен наставник на Хатчър. Всеки ден, когато се върнеше от работа на нивите около Лос Боксес, го очакваше нов урок.
— Когато си навън, не яж зелени къпини. От зелените ще умреш.
И също:
— Мастурбирай всеки ден, така ще можеш да съхраниш емоциите си.
Освен това:
— Забрави за тия, които са причина за агонията ти тук. Мислите за тях са отрова за душата ти. Политически фигури като тях са като еднодневки — идват и си отиват, но мисълта за тях само поражда гняв в душата ти, гневът води до лудост, а от лудостта до смъртта има само една крачка.
Също така:
— Не си губи времето с мисли за отмъщение. Това действа потискащо. Отмъщението изисква действие, а действието е враг на мисълта и приятел на илюзията. Тук илюзията води до лудостта.
— Ох… не е лесно да се постигне това.
— С времето ще става по-лесно. По-добре да простиш на враговете си, отколкото да се оставиш да полудееш.
— От какво най-много се боиш, сто двайсет и седми?
Хатчър се замисли, преди да отговори.
— От малодушието — каза накрая той.
— Щом е така, докато си жив, няма от какво да се страхуваш. Само страхливците се погубват с опити за бягство.
И още:
— Ако се разболееш, лекувай се сам. Иначе може да те убият, за да не разпространиш някоя зараза. Тук няма доктори.
И още:
— Старай се да не губиш чувството си за хумор. Хуморът е храна за душата. Ако душата страда, страда и съзнанието, а съзнанието е единственият ти истински другар.
И още:
— Не яж свинско. Не го готвят добре. От него можеш да хванеш тения.
— Благодаря ти, сто двайсет и шести.
— За какво?
— За това, че ме учиш.
— Аз съм учител. Това е радост за мен.
Тогава се появиха хората гъби.
Отначало Хатчър си помисли, че това е просто един от дните на лудост за „126“-ти. На всички тях им се случваха такива дни на лудост.
— Търси гъбите — му беше казал „126“-ти малко преди да умре. — Тия големите, дето растат на сянка под високите дървета. Накълцвай ги и ги размесвай в храната, никога не ги яж направо. Хората гъби се държат приятелски, но ако ядеш гъбите направо, те излизат от контрол.
Хатчър си нямаше и представа за какво се отнасят тия бълнувания на „126“-ти.
— Време е да си вземем сбогом.
— Не!
— Дванайсет години вече, откак съм тук, приятелю. Две години вече не съм виждал слънцето, нито пък съм вдишвал свеж въздух. Стига ми толкова. Освен това и сърцето ми вече не издържа. Прескача на всеки втори удар.
— Но аз имам нужда от теб — умоляваше Хатчър.
— И все пак… — той прекъсна, за да си поеме дъх. — Ще ми липсваш, сто двайсет и седми.
— Едва ли и наполовина толкова, колкото ти на мен.
„126“-ти се засмя.
— Хубаво. Значи не си си загубил чувството за хумор.
Веднъж, когато разчистваше от бурени един участък за градина, той ги забеляза — големи, лъскави жълти гъби, с диаметър половин фут, проблясващи като бисери под плътните усойни сенки. Откъсна една, начупи я и я натъпка в джобовете на дочената си риза. Същата вечер той размеси тия парчета в чинията с постно ядене, която пъхаха всеки ден под вратата на килията. Техният неестествен вкус и тежък аромат потисна вкуса на всички останали зеленчуци в храната му.
Той лежеше на сламеника си, взираше се в тавана и се чудеше защо „126“-ти му беше препоръчал тия гъби. Може би осигуряваха някои необходими витамини и минерали, които да предпазят костите му от размекване.
В ъгъла на килията му се появи загадъчна мъгла, хвърляща мека светлина върху сенките, но после това искрящо сияние придоби форма на същество от плът и кръв, стоящо в ъгъла, сякаш в очакване на заповедите му.
— Кой си ти? Какво си ти? — прошепна той уплашено.
Но хората гъби не отвръщаха, те никога не говореха. Просто стояха там и му правеха компания, а когато той престана да се страхува, започна да гледа на тях като на постоянни гости, с които всяка вечер споделяше монотонното си всекидневие.
Читать дальше