Уилям Дийл - Тай Хорс

Нямаше още и два часа след полунощ, когато се разнесе острият, настойчив звън на телефона. Хелън вдигна слушалката.

— Здравей, мамо, честита Нова… Какво?… О, не! Кога?… О, Господи. Мамо, веднага тръгвам за там.

Тя постави обратно слушалката и седна на края на леглото, тресяща се от плач. Коуди стана и я наметна с чаршафа.

— Какво е станало? — запита той.

— Брат ми… бил в някаква кола… колата… катастрофирали. Веднага трябва да отида в болницата. Те мислят, че няма… че няма…

— Хайде, обличай се. Ще дойда с теб.

— Била някъде по пътя за Куйнс 13 13 Предградие на Ню Йорк. (Б.пр.) .

— Добре де, обличай се. Няма значение къде е, няма да те оставя да идеш дотам сама.

Коуди беше истински джентълмен. Манталитетът му на сваляч се беше изпарил от момента, в който се бяха хванали с момичетата, заменен от изключително нежно отношение, което направо удиви Хатчър. Сега Коуди организира съвсем експедитивно бързото им изнасяне към болницата, а Хатчър и Линда останаха да лежат един до друг в леглото. След новината за катастрофата мисълта за секс, та дори и за по-интимни ласки, им се струваше лекомислена и егоистична. Лежаха така един до друг дълго време, Хатчър задрямваше, после се събуждаше, после пак задрямваше. Небето отвън вече беше започнало да изсивява, когато на входната врата се позвъни.

— Господи, кой ли може да бъде пък сега — прошепна тя. Хатчър се промъкна до вратата и погледна през шпионката.

— Това е Мърф — каза той и му отвори.

На прага стоеше Коуди, сложил шапка под мишница.

— Мислех си да дойда да ви успокоя, че Фред — братът на Хелън — ще може да се оправи.

— Ей, та това е чудесно — каза Хатчър.

— Не знаех номера на телефона, та затова не ви позвъних.

— Добре, много хубаво, радваме се да чуем тая новина.

— Ъ-ъ…

— Не ми се ще да се прибирам в хотела сам — каза той тихичко.

Линда се появи на вратата до Хатчър, загърната в пеньоар.

— Хайде, влизай — каза тя, хвана Коуди за ръката й го придърпа вътре. Хатчър и Линда си легнаха в тяхното легло и гледаха към Коуди, докато той се събличаше. Коуди остана по шорти, седна на края на другото легло и започна да си събува чорапите.

Линда погледна към Хатчър, после пак се обърна към, Коуди и рече:

— Ей, моряче, ела тук при нас Това легло е още топло.

Коуди се усмихна, погледна Хатчър, който също му махна с ръка. Той прекоси стаята и се пъхна под завивките до Линда. После Хатчър и Мърфи се обърнаха към Линда, и двамата я прегърнаха с по една ръка, и се унесоха в кротка дрямка.

Хатчър, потопен в спомените си, отвели го в оная новогодишна нощ, си мислеше: „Господи, наистина ли някога животът ми е бил толкова естествено прост и невинен?“ Дали някога приятелството и любовта са били в такава непосредствена близост помежду си, както тогава, в оная нощ, с него и Коуди?

На следващата сутрин те бяха в автобуса на път обратно към Академията и изведнъж Хатчър отново си стана предишният „новобранец“ и всичко си беше така, сякаш това пътуване никога не се беше случвало.

Пролетта на 1964 година. Времето все още беше мразовито, но само на петдесет мили оттам, във Вашингтон, градинките с мандаринови дръвчета вече цъфтяха, туристи се тълпяха но парковете и улиците и щракаха навсякъде с неизменните си фотоапарати. А в това време, в Академията, Хатчър маршируваше по плаца и си мислеше: „Още два месеца, само още два месеца и край на цялата тая гадост.“

Един познат глас му извика:

— Новобранец!

Хатчър веднага застана мирно, с прибрана брадичка и поглед право напред. Пред него застана Коуди.

— Квалификациите са утре в три часа, в гимнастическия салон. Да се явиш!

— Йес, сър!

Хатчър отиде в салона по-рано от посочения час, позагря петнайсетина минути на боксовата круша, след това започна да разпуска и да се наслаждава на познатата отпреди миризма на кожа и алкохол, която витаеше около ринга. После се появи и Снайдър, нахален и гаден, както винаги.

Коуди, който само след три месеца щеше да стане капитан на отбора, сега съдийстваше. Когато обявиха срещата в средната категория, Коуди ги привика в центъра на ринга и им направи инструктаж.

— Три рунда — каза им той. — Победителят влиза в отбора, загубилият е аут. При команда „брейк“ веднага спирате. Чиста игра, без мръсни удари. Поздравете се и почваме боя.

Той провери ръкавиците на Снайдър, потупа го по рамото, после отиде в ъгъла на Хатчър, наведе се и докато му проверяваше връзките на ръкавиците, прошепна тихо: