Джо Дереске: Убийства в библиотеката

— Въобще не беше толкова страшно, колкото човек очаква — осведоми я Хелма.

— Позна ли го? — попита Иви, докато вадеше от устата си влажен рус кичур и го навиваше около пръста си.

— Не е от редовните ни читатели.

Мистър Ъпман се съгласи с шефа Галънт, че да, най-разумно е днес библиотеката да остане затворена. Полицаите записаха имената и адресите на всички, после казаха на служителите да си отиват вкъщи.

Хелма спря мистър Ъпман до шкафа с каталозите.

— Ще смятаме ли днешния ден за неделя по отношение на просрочените книги?

— Просрочените ли? — повтори той.

Махна неопределено с ръка и още повече кривна вратовръзката си.

— Не зная. Мисля, че… Ами да, нека така да направим. В края на краищата има убийство. И то тук… Само че…

— Извинете — прекъсна ги един полицай. — На паркинга един сив „Буик“ е заклещил патрулната ми кола.

— Бяхте заели моето място — съобщи му мис Зукас. — Ще преместя колата си веднага щом се преобуя. Това е единственото място за паркиране, на което имам право, а вие, полицаите, можете да си оставяте колите, където пожелаете, из целия град.

— Да, госпожо. Благодаря.

— Какви са тези неща, госпожо? — попита друг полицай със сраснати тъмни вежди над носа.

Сочеше вързоп шишове върху каталожните шкафове.

— Това са месингови пръти, които придържат каталожните картички в чекмеджетата — обясни Хелма. — Влизат в дупките в долния край на картичките. Вписвахме новите книги.

— Досадно занимание — допълни мистър Ъпман зад гърба на Хелма. — И ще сподели съдбата на другите отживелици, когато се компютъризираме. Ще спестим безброй работни часове на персонала.

— Според мен — поправи го Хелма, — не че се допитахте до служителите по този въпрос, но сегашната ни система е напълно задоволителна.

— Задоволителна не означава…

Вързопът месингови пръти издрънча при огледа на полицая. Мистър Ъпман хлъцна и вдигна ръка пред гърдите си.

Полицаят извади парче бял плат от джоба си и хвана с него един от прътите. Топчето в края блестеше от чистота, но заостреният край беше зацапан с нещо тъмно, почти черно.

— Шефе, открих оръжието! — заяви полицаят гръмко и ликуващо.

Шефът Галънт бързо се шмугна между Хелма и мистър Ъпман и застана до полицая.

— Благодаря на всички ви за съдействието — каза шефът, макар мис Зукас и мистър Ъпман да бяха единствените служители, останали в библиотеката.

Той се усмихна хладно, но усмивката не стигна до очите му.

— Ще ви се обадим, ако възникнат допълнителни въпроси.

— Прътите в чекмеджетата са дебели приблизително колкото стрела — подхвана Хелма. — С подходяща сила те…

— Благодаря ви — отново каза шефът и с жест подкани нея и мистър Ъпман да тръгнат към вратата за работната стая. — Ще поддържаме връзка.

Хелма седеше на шофьорското място в колата и стискаше волана с две ръце. Слепоочията я наболяваха. Странно бръмчащо ехо съпровождаше всичко, което чуваше, сякаш звуците минаваха през вода. Два пъти дълбоко пое дъх, силно примижа, запали двигателя и майсторски изкара своя „Буик“ от малкия паркинг на библиотеката.

Движеше се през града и не желаеше да мисли за нищо, освен гледката пред очите й. Внимателно спираше на всеки светофар, забави при основното училище „Емили Дикинсън“, старателно забелязваше вече цъфналите цветове сред пищната зеленина въпреки влажната, сива пролет. Бели и пурпурни цветя сякаш заливаха храстите из градините и склоновете на хълмовете. Червени и розови азалии се открояваха върху наситенозеления фон. Големият рододендрон до входа на парка скромно показваше сините си цветчета, а под него бледо жълтееше шотландската метличина.

За миг слънчевата светлина открои разнообразните неясни оттенъци на къща във викториански стил срещу „Бейсайд Армз“, после отслабна и остави сградата мрачно сива.

В апартамента си Хелма закри с пердетата черната пластмаса на щорите и си пусна музика от любими филми. Преоблече се в синя тениска с надпис „Запишете се в градската библиотека“ и единствените си спортни шорти, които купи по пощата от каталог преди пет години.

Погледна да не стъпи върху мокрото петно на килима и се зае със своя половин час упражнения, които обикновено правеше в шест и четвърт сутринта всеки понеделник, сряда и петък. Състави си програмата според съветите на книгата „Прекрасни напук на годините“ — вярваше, че затова носи дрехи със същите мерки, както в студентските си години. Днес направи упражненията с пълно натоварване.