Джо Дереске: Убийства в библиотеката

— Не забравяй за нашия обяд утре — напомни майката на Хелма. — Горя от нетърпение да ти покажа плакатите за моята избирателна кампания.

— До един часа съм на бюрото за работа с читателите.

— За мен не е проблем. Напоследък почти не огладнявам. Всъщност бих могла и да забравя за храната, ако други не ми напомняха.

Веднъж седмично Хелма и майка й обядваха заедно, обикновено се събираха и за вечеря в неделите. Преди три години тя убеди майка си да се премести от Мичиган в Белхавън — шест месеца след смъртта на баща й и скоро след като нейната майка откри, че бащата на Хелма е лъгал за застраховката си.

Хелма си приготви чиния бъркани яйца и аспержи, после отвори вратата на апартамента, за да си вземе броя на „Белхавън Дейли Нюз“. Неведнъж настояваше вестникът да бъде добре опакован и оставен на постелката пред вратата, но това рядко се случваше. Тази вечер го намери по средата между своя апартамент и 3F на мисис Уитни, натикан до перилата и с разкъсан ъгъл на първа страница.

— гласеше водещото заглавие, а отдолу с по-дребен шрифт: „Полицията издирва престъпника“.

Към репортажа беше поместена и снимка на библиотеката. Очевидно я бяха изровили от редакционния архив, защото пред главния вход цъфтяха рози вместо азалии и няколко плахи лалета.

Освен раздуването на сензационните моменти в престъплението вестникарската история не каза на Хелма нищо, което вече да не знае. Полицията още не беше наясно как точно жертвата или убиецът са проникнали в библиотеката след затварянето. В трупа и около него нямаше никакви документи за самоличност, мотивът не беше известен. Прободни рани в гръдния кош. Хелма с благодарност отбеляза, че „Дейли Нюз“ въобще не споменава за оръдието на убийството — прът от каталожно чекмедже.

Набързо прегледа останалото — женски кокершпаньол се грижел за изоставени котенца; градската управа възнамерявала да вдигне таксата на паркингите; нямало съмнение, че в икономиката започвал период на възход.

Хелма сгъна вестника и отново се зае с вечерята си. Колкото и да се променяха нещата, все същите си оставаха…

Тъкмо захапа края на една аспержа и телефонът звънна отново. Хелма никога не позволяваше обажданията да нарушават храненето й, да я изкарват от ваната или да й пречат, когато гледаше предаването на Том Брокау. Нейният брат Джон, който живееше в Айова и имаше навика да я търси около времето за вечеря, миналата Коледа й подари телефонен секретар, но за късмет го бе купил от „Сиърз“. Хелма върна апарата на „Сиърз“ и го замени с комплект емайлирани тенджерки.

Шестото иззвъняване прекъсна на средата. Вероятно Рут искаше да говори с нея. Хелма нямаше особено желание да обсъжда по-цветистите подробности около убийството, а беше абсолютно сигурна, че Рут се интересуваше само от тях.

Дръпна пердетата встрани и вдигна пластмасовите щори. Небето беше твърде облачно, за да очаква красив залез. Излезе на балкона и лениво се загледа в две платноходки, обръщащи срещу вятъра край една от шамандурите в тихата сивееща вечер. Усещаше влажния въздух по бузите си, а това предвещаваше дъжд. В този час на отлива заливът беше обкръжен от мокра лъскава скалиста брегова линия, изпъстрена тук-там от любители на миди и деца, взиращи се в оставените от океана локви.

Телефонът звънна отново и този път тя вдигна слушалката.

— Labas, labas, Вилхелмина.

Хелма беше забравила.

— Лельо Ем — разкаяно промълви тя. — Съжалявам. Имахме проблем в библиотеката.

— Вилхелмина, ти никога не забравяш да се обадиш. Притесних се да не е станало нещо.

Леля Ем беше по-възрастната сестра на баща й, последната жива от шестима братя и сестри и единствената от тях (както казваха хората в Мичиган) с малко ум в главата. Хелма бе свикнала да й се обажда в четвъртък вечерта, в пет и половина следобед (осем и половина вечерта в Скууп Ривър, щат Мичиган), малко преди леля Ем да си изпие чашата топло мляко и да се приготви за сън.

— Аз съм добре, лельо Ем — уверя я Хелма, — но в библиотеката наистина стана нещо лошо днес. Един човек умря.

— Ах, хората твърде лесно умират. Я виж какво стана тук. Бруси каза ли ти, че Елзи Бирзауски почина миналата седмица? Стасис Макавич и Джон Замикас си отидоха миналия месец. Твърде рано според мен. Чувам, че и на Лиди Дурбас не й остава много.

Леля Ем говореше за старите литовци, деца на имигрантите от началото на двадесети век, мятащи се между два свята през целия си живот, сега вече на по седемдесет-осемдесет години като нея.