Джо Дереске: Убийства в библиотеката

— На мястото ми за паркиране има полицейска кола — съобщи тя на мистър Ъпман. — И защо пред рампата е спряла линейка? Какво да кажем пък за полицая на входа…

Той кимна разсеяно и притисна длани към лицето си.

— Навсякъде са. Из цялата сграда — произнесе Ъпман през пръсти. — Като на кино.

— Някаква злополука?

— Чистачът… нали го знаете, Джек… открил тяло, когато дошъл сутринта. Труп.

— Къде? — попита тя.

— Между рафтовете.

— А… убийство ли е?

— Полицаите смятат, че е бил убит след затварянето на библиотеката снощи.

— При художествената или при научната?

Мистър Ъпман свали ръце от лицето си и сурово изгледа Хелма.

— Не си правя майтап — възмутено изрече той.

— Не, питам дали трупът е бил при рафтовете с художествена или с научна литература?

Мистър Ъпман сви рамене.

— Не зная. И какво значение има? — Той замълча и забеляза, че Хелма чака отговор. — При художествената. Май до рафта „Mo-Ne“.

Мис Зукас отговаряше за отделите по история и приложни науки.

— Кой е?

Мистър Ъпман отново сви рамене.

— Не казват, но според онова, което дочух, може да е някой само минаващ през града.

— Не видяхте ли трупа?

— Разбира се, че не съм надзъртал.

Мис Зукас вдигна вежди. Мистър Ъпман й отвори вратата и тя влезе пред него в достъпната за посетители част на библиотеката.

Макар и да беше голяма за град с население тридесет и пет хиляди, Обществената библиотека на Белхавън страдаше от липса на място и от неудобства, а ползването на книги на глава от населението будеше завист у всеки библиотекар в щата.

— С всичкия този дъжд — отсече Рут, когато Хелма й се похвали със статистическите данни за първото тримесечие — какво му остава на човек с поне малко мозък в главата, освен да чете?

Общодостъпната част всъщност представляваше обширна, просторна Г-образна зала, разделена от рафтове с книги и маси. Преустрояването на сградата преди четири години им позволи да преместят детския отдел на долния етаж — едно несъмнено подобрение.

Персоналът се състоеше от петима библиотекари, седем служители и осем помощници на почасова работа, но поддържаше услугите на библиотеката на такова равнище, че веднъж се окъпа в лъчите на славата след едноминутно репортажче, излъчено по местната телевизионна програма.

Библиотеката още не беше отворена за посетители, но цялото осветление беше включено, хладното флуоресцентно сияние проникваше и в тесните пътеки между рафтовете, заливаше дори всяко ъгълче.

Част от служителите стояха плътно скупчени до прозорците, зад филодендрона, колкото може по-далеч от отдела за художествена литература. В средата пълната мисис Кармън, която преди обяд даваше и приемаше книгите, хълцаше в прегръдките на Пати, една от помощничките. Другите се гушеха наоколо, потупваха я по рамото и тихо разговаряха. Встрани Джордж Мелвил, отговарящ за каталозите, и Роджър Барнард, детският библиотекар, се бяха облегнали върху лавиците с енциклопедиите и оживено коментираха. Иви, която завеждаше отдела за художествена литература, стоеше до групичката с разрошени руси къдри. Весело махна на Хелма, очите й блеснаха.

Мъже с официален вид кръстосваха из сградата. Двама полицаи бяха застанали до чекмеджетата на каталозите — единият драскаше в бележник, а другият шепнеше на касетофона си. Сред рафтовете други мъже с обикновено облекло, но с недвусмислено властно държание ровеха из книгите и примижаваха напрегнато около первазите на прозорците.

Убийство. Убийство в библиотеката.

Хелма си позволи да потрепери от смайване, после решително отстрани от съзнанието си ужаса на случката. С това приключи. Твърде късно беше да променя вече съществуващото. Сега й оставаше да приеме само фактите.

Седна до една от двете останали в библиотеката читални маси от дъб (замениха другите със съвременни от стомана и ламинирани плоскости) и свали от краката си кожените пантофи. Мистър Ъпман се присъедини към служителите, попивайки с кърпичка челото си, и беше веднага погълнат от групата.

Хелма си сложи морскосините обувки с токчета и леко чукна подметките в пода, за да намести по-удобно стъпалата си. Приглади с длани полата си. Предпочиташе хармонията в облеклото. Синьото на полата й точно съответстваше на перата в опашката на бразилската емайлирана птичка, забодена на нейния виненочервен пуловер.

Хелма докосна косата зад ушите си, за да се увери, че непослушният кичур си е на мястото. Двадесет години поддържаше все същата подхождаща й къса къдрава коса, още от деня, когато майка й я заведе във фризьорския салон на Доли, в градчето Скууп Ривър, щат Мичиган. Беше изненадващ подарък за шестнадесетия й рожден ден.