Джо Дереске: Убийства в библиотеката

Обществената библиотека, градската управа, съдът и полицейското управление, все приличащи си тухлени постройки, заемаха един обширен квартал в центъра на Белхавън. Правоъгълното здание на библиотеката се отличаваше с лишения от излишества стил на шестдесетте години — плосък покрив, хлътнали в стените прозорци, врати с матово стъкло и привидна склонност да се гуши в земята.

Нерядко се случваше полицаите да паркират колите си близо до библиотеката, но когато Хелма вкара своя „Буик“ в тесния служебен паркинг, нейното място беше заето от черно-бял полицейски автомобил. През отворените прозорци се носеше професионалният жаргон на полицейските радиостанции. В библиотеката работеха двадесет души, а на паркинга имаше само шест места. Хелма трябваше да чака четири години, за да получи място за колата си, а десет години по-късно вече го смяташе за своя лична собственост.

Няколко секунди оглеждаше полицейската кола, после прехапа устни и спря своя „Буик“ напряко зад нея.

Хелма работеше в Обществената библиотека на Белхавън пет дни в седмицата и една събота в месеца. Всяка година разполагаше с пет седмици платен отпуск, защото имаше четиринадесет години като библиотекар, а това беше максималният отпуск, разрешен на градски служител. Освен това бе натрупала 166 дни неползван платен отпуск по болест — за момента рекорд в града.

Тя обичаше работата си и съвсем трезво преценяваше, че много добре се справя с нея. Ако някой от клиентите й зададеше въпрос, на който да не може да отговори, Хелма си записваше неговото или нейното име и телефонен номер, за да се обади, когато научи отговора, независимо от времето за търсенето му. Веднъж някаква жена я попита престорено невинно дали и при плужеците има мъжки и женски. Шест месеца по-късно Хелма откри отговора, както четеше някаква книга за животинските видове в Северозапада, и се обади на жената, която още не го знаеше — няма.

Хелма се закова наместо и примигна. Пред рампата, където обикновено спираше пикапът на библиотеката, бе паркирана линейка. Задните вратички зееха, но поне сигналните лампи не се въртяха и тя реши, че в библиотеката няма спешен случай с опасност за живота. На рампата до служебния вход стоеше млад полицай и невъзмутимо наблюдаваше как Хелма го доближава, отпуснал ръце, с пистолет, прибран в кобура.

„Той стои на пост“ — каза си тя и не особено неприятна тръпка на уплаха се плъзна по гърба й и я накара да настръхне.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност? — вежливо попита полицаят и докосна края на шапката си.

Мис Зукас рядко повишаваше глас над обичайното за нормален разговор. Вместо това, окажеше ли се необходимо, тя прибягваше към доведеното до съвършенство смразяващо спокойствие в тона, сякаш сребърни монети падаха върху лед. Този подход влияеше магически на всеки, който някога е бил дете.

Вратата на служебния вход рязко се отвори и мистър Ъпман, директорът на библиотеката, излезе припряно с вдигната ръка, същински регулировчик на кръстовище. Възелът на вратовръзката му с индийски шарки бе изместен наляво.

— Всичко е наред, господин полицай. Тя е от нашите служители. Добро утро, мис Зукас.

— Не съм сигурна дали това утро изглежда особено добро — обърна се тя към мистър Ъпман.

Той кимна отсечено и с жест подкани Хелма да влезе. Бръчките шареха по челото му и се прокрадваха към лъскавото плешиво теме. Капчици влага замъгляваха горните ъгли на очилата му.

Когато Хелма мина край него, той я прихвана под лакътя. Тя отстъпи встрани толкова, че ръката му да падне или той да попадне в глупаво положение, ако се пресегне твърде силно.

Мистър Ъпман бе прехвърлил петдесетте — лицето му го издаваше. Но Хелма веднъж мина край него с колата си, докато той тичаше в тръс по тротоара, надянал яркосини шорти и бяла тениска. Тя така се изуми, че мускулестото тяло, стегнато и стройно до атлетичност, съжителства с бледата, плешива, късогледа глава, дори за миг се забрави и зяпна втренчено.

Мистър Ъпман дръпна ръката си, по бузите му избиха червени петна. Харесваше му да докосва хората. И според слуховете той… но Хелма не се увличаше по слухове.

Претъпканата работна стая, обикновено шумна от библиотечните дела, сега беше празна. Лилаво-червената найлонова торба, която Иви наричаше дамска чантичка, се мъдреше на нейното бюро до подплатеното палто „Падингтън“ от меча кожа. Шитото по поръчка манто на Патрис бе настанено върху облегалката на нейния стол. Хелма не надуши аромат на кафе.