Уейлънд Дрю - Уилоу

Уилоу въздъхна тежко. Той извади кичурчето от Кайя, нави го около пръстите си, но това с нищо не помогна — само му стана мъчно за дома. Детето се смееше тихичко. Уилоу прибра кичурчето при трите магически жълъда и неохотно каза:

— Е добре, Мегош. Печелиш. Мадмардиган ще я вземе.

Мегош разсече катинара, без да чака подкана. Мадмардиган изхвръкна от клетката и започна да се кълчи и да тича без посока.

— Така си и мислех — горчиво каза Уилоу. — Бяга, виждаш ли?

Доскорошният затворник крещеше, риташе, правеше колела и изглежда не можеше да си намери място от радост. Приличаше на живо плашило. Като се поуспокои, той се приближи до двамата приятели и така силно ги потупа по гърбовете в знак на благодарност, че те взеха да залитат.

— Ах, дребосъчетата ми! Няма да съжалявате. О, не! Мадмардиган не забравя приятелите си! А за малката направо забравете. Аз ви гарантирам, че нищо лошо няма да й се случи.

Малката изписка радостно.

— Виждате ли, тя ме обича.

— Ето, млякото — Уилоу му подаде коженото мехче.

— Има ли мляко вътре?

— То е за нея — сопна се Уилоу.

— Разбира се, че е за нея. Аз ще я нахраня добре, не се тревожи.

— И да я пазиш от студ и дъжд.

— Добре, обещавам.

— И да я повиваш и миеш — не мирясваше Уилоу.

— Знам. Няма да забравя — съгласи се Мадмардиган.

После той застана на колене, а Мегош привърза кошничката с детето на гърба му. Уилоу зави добре малката и я целуна. Очите му се насълзиха.

— Сбогом.

— Сбогом, момчета — каза Мадмардиган и се изправи. — Направихте, каквото трябваше, а сега си вървете у дома. Ако побързате, ще настигнете другите. Малката госпожичка е в сигурни ръце. Хайде, със здраве! — и той се упъти на север, като си подсвиркваше някаква войнишка песничка.

— Да се грижиш за нея, ей! — през сълзи извика Уилоу.

— Честна дума! — отвърна му Мадмардиган отдалече.

— Тръгваме, Уилоу — Мегош го дърпаше за ръкава. — Време е, няма защо да се бавим.

Уилоу избърса сълзите си, двамата събраха багажа набързо и тръгнаха на юг.

— Надявам се, че не сгрешихме, Мегош.

— Не се безпокой. Когато стигнем в нашата долина, Великият Заклинател ще ни чака. Може би ще се покаже от някой камък, може би от реката или от твоята нива, Уилоу, кой знае! Първите му думи сигурно ще бъдат: „Спазихте ли заръките ми, момчета?“, и ние веднага ще отговорим: „Да, Велики Заклинателю!“. Той ще ни попита: „На първия срещнат Дайкини ли дадохте детето?“, а ние ще кажем: „Велики Заклинателю, първият срещнат Дайкини беше един парцалив и мръсен негодник, затворен в клетка като животно, но ние не се поколебахме.“ Той ще се засмее, Уилоу, и ще ни обясни, че това е било едно изпитание — проверка на нашата лоялност към него. Ще станем герои, приятелю, и ти най-после ще бъдеш негов ученик и чирак.

— Мислиш ли? — недоверчиво попита Уилоу.

— Без съмнение! Представи си само — ще изучаваш истинско магьосничество, няма да има повече криене на прасета и глупави фокуси с пера.

Истинска магия! Уилоу докосна внимателно трите вълшебни жълъда, които не беше станало нужда да използва. За какво ли щеше да служи силата на магията? За добро, разбира се. Да се определи, обаче, кое е добро и кое не, беше наистина трудно. От една, страна, щеше да е чудесно да направи така, че нивата му да дава добра реколта, от друга страна това му се виждаше много егоистично. От една страна, щеше да е добре да промени Барглекат, за да спре да тормози жителите на долината, но от друга, да се бърка в сърната и душите на хората му се виждаше сложно, неблагодарно, а може би и опасно дело.

Само по един въпрос не можеше да има съмнение какво трябва да направи. Унищожаването на себелюбивата и зла владетелка на Нокмаар и нейните безжалостни войници и кучета-убийци можеше да бъде единствено за добро. Но как един дребничък Нелвин можеше да постигне всичко това? Уилоу пак докосна жълъдите и сякаш отново чу гласа на Великия Заклинател: „Слушай само сърцето си. Вярвай единствено на най-дълбоките си чувства…“

Уилоу спря изведнъж.

— Мегош, аз се връщам.

— Какво?

Уилоу нямаше време да обяснява с подробности, но знаеше с абсолютна сигурност, че детето не трябваше да бъде дадено на Мадмардиган.

Двамата пресичаха една ливада на запад от пътя и бързаха, защото мястото беше открито. Докато Уилоу говореше, една грамадна сянка премина над тях и внезапен порив на вятъра ги блъсна в гърба. Това ги изненада и смути. Още по-объркани се почувстваха те, когато дочуха някой да се смее невъздържано и високо. Смехът се прекъсваше от крясъци с истерични и налудничави нотки.