Морис Дрюон - Железният крал

От голямата синя носилка, украсена със злато, която следваше кралицата, се раздаде детски плач.

— Сестро — каза Филип, — нима пак сте довели с вас нашия малък племенник? Не е ли уморително за такова малко дете?

— Не бих се решила да го оставя в Лондон без мен — отговори Изабел.

Филип дьо Поатие и Шарл дьо Валоа я запитаха с каква цел идва; тя заяви, че иска да види баща си, и те разбраха, че поне за момента няма да узнаят нищо повече.

Кралицата се чувствуваше малко изморена от дългия път, та слезе от бялата си кобила и се настани в голямата носилка, носена от две мулета, покрити с кадифени наметала. Шествията потеглиха за Клермон.

Възползувай от това, че Поатие и Валоа пак застанаха начело на шествието, д’Артоа смушка коня си и тръгна редом с носилката.

— Колчем ви видя, братовчедке, изглеждате ми все по-красива — рече той на Изабел.

— Не лъжете. Не мога да изглеждам красива след една седмица път и прах — отвърна кралицата.

— Когато човек ви е обичал мислено в продължение на дълги седмици, не вижда праха, вижда само очите ви.

Изабел се понамести върху възглавниците. Пак усети оная странна слабост, която я бе обзела в Уестминстър. „Наистина ли ме обича, или ми прави комплименти, както на всяка жена?“ Тя виждаше между перденцата на носилката грамадния червен ботуш с позлатена шпора, опрян на пъстрия конски хълбок; виждаше великанското бедро, чиито мускули играеха по ръба на седлото, и се питаше дали ще изпитва винаги в присъствието на този човек все това смущение, все това желание да се отдаде… Направи усилие да се овладее. Не беше дошла тук за себе си.

— Братовчеде — рече тя, — нека използуваме случая, че можем да си поговорим насаме; поставете ме в течение на онова, което имате да ми казвате.

Набързо и като даваше вид, че говори за пейзажа, д’Артоа я осведоми какво е научил и какво е направил, разказа за наблюдението, под което беше поставил принцесите, и клопката край кулата Нел.

— Кои са тия мъже, които безчестят френската корона? — попита Изабел.

— Те се движат на двадесет крачки от вас и са част от ескорта, който ви съпровожда.

И той даде някои основни сведения за братята д’Оне, за техните имения, рода им и връзките им.

— Искам да ги видя — заяви Изабел.

Робер д’Артоа махна широко с ръка към двамата младежи.

— Кралицата ви е забелязала — рече им той, като намигна.

Лицата на младите хора просияха от радост и гордост.

Д’Артоа ги бутна напред, сякаш искаше да помогне на кариерата им, и докато те се кланяха по-ниско от шиите на конете си, той ги представи, показвайки весела сърдечност:

— Госпожо, това са месир Готие и месир Филип д’Оне, най-верните щитоносци на брат ви и чичо ви. Препоръчвам ги на вашата благосклонност. Те са донейде под мое покровителство.

Изабел огледа хладно двамата младежи, питайки се с какво в лицата и държането си са накарали кралските снахи да се отклонят от дълга. Бяха хубавци, в това нямаше никакво съмнение, а мъжката хубост винаги малко я смущаваше. Изведнъж тя зърна кесиите на коланите им и потърси погледа на Робер, който леко се усмихна.

Сега вече граф д’Артоа можеше да стои настрани. Няма дори да има нужда да играе пред двора неблагодарната роля на изобличител. „Хубава работа свърши, Робер, хубава!“ — си казваше той.

А братята д’Оне със замаяни от надежди глави се върнаха на местата си в редицата.

Камбаните на всички черкви в Клермон, на всички параклиси, на всички манастири биеха силно и в ликуващия градец вече се разнасяха приветствия към тази двадесет и две годишна кралица, която носеше на френския кралски двор най-неочаквано нещастие.

Мобюисон край Понтоаз беше кралско имение от времето на Бланш Кастилска и Филип Хубави беше го направил своя предпочитана резиденция. Този тих дом, обграден с високи стени, му допадаше заради парка и заради обителта, където сестрите-бенедиктинки водеха мирен живот с равномерно редуващи се религиозни обреди. Самият замък не беше голям, но беше тих и затова Филип го обичаше.

— Тук се съветвам със себе си — беше казал веднъж. Идваше със семейството си и с малка свита. Изабел; пристигна следобед, срещна с широка усмивка трите си снахи — Маргьорит, Жана и Бланш, и отговори на приветствията им както подобава.