Морис Дрюон - Отровите на короната

Свикването на войската се извърши без затруднения, дори бароните проявиха известно въодушевление при мисълта, че ще извадят наново бойните си доспехи и ще тръгнат по приключения.

Народът не беше толкова възторжен.

— Не ни ли стига — говореха жените, — че едва не измряхме от глад, ами трябва да даваме мъжете и парите си за войната на краля?

Но войниците биваха примамвани с надеждата за плячка, за грабежи и насилия; за мнозина от мъжете войната означаваше бягство от тегобата на всекидневния труд и от грижите за прехраната; никой не искаше да мине за страхливец, а кралските сержанти знаеха как да напомнят на селяните задълженията им, като накичиха с няколко обесени дърветата край пътищата.

Повечето от разпоредбите на Филип Хубави, отнасящи се до организацията на войската, бяха останали в сила благодарение на настойчивостта на конетабъла и доказаха и този път своята ефективност.

На военна служба подлежеше всеки годен да носи оръжие мъж между осемнадесет и шестдесет години, освен ако можеше да се откупи с пари или пък упражняваше занаят, смятан за безусловно необходим.

Формирането на армията се извършваше най-вече на териториална основа. Рицарят, та дори щитоносецът не отиваха никога сами на война; придружаваха ги оръженосци, виночерпци, пехотинци. Тъй като участвуваха със свои коне и военно снаряжение, а конете и въоръжението на хората им беше тяхна собственост, задължени бяха да сформират опълчение от васалите, поданиците и крепостните на своето владение. Посвещаването в рицарство означаваше въздигане в сан, свързан с точно определени военни задължения. Обикновеният рицар, след като събереше и екипираше хората си, се поставяше под заповедите на рицаря от по-горен сан, обикновено рицар „с пенон“ 10 10 Малко триъгълно знаме, носено на върха на копието. — Б.пр. и непосредствен негов сюзерен. Рицарите „с пенон“ се присъединяваха към рицарите „с баниера“ 11 11 Знаме, флаг. — Б.пр. , наречени „банрети“, които на свой ред се намираха в подчинение на рицарите „с двойна баниера“ — командири на големите тактически съединения, сформирани в границите на тяхното баронство или графство.

„Баниерата“ на граф дьо Поатие, брата на краля, представляваше вече сама по себе си военен корпус с внушителни размери, защото включваше войските от Поату и от графство Бургундия; освен това към нея бяха придадени административно десет „банрети“, между които граф д’Еврьо, Ансо дьо Жоанвил, син на прочутия Жоанвил, и самият конетабъл Гоше дьо Шатийон, който участвуваше с войски от своето графство Порсиен.

Не без основание Филип Хубави бе поверил толкова голяма военна сила на втория си син, преди още да бе навършил двадесет и две години; баниерата на Поатие уравновесяваше в известен смисъл баниерата на Валоа, под която маршируваха войниците от Валоа, Анжу и Мен.

Друга голяма военна част се набираше, разбира се, от същинските кралски владения. Към нея принадлежеше Робер д’Артоа със своето кастеланство Конш-ан-Уш и с графството Бомон-льо-Роже, което открай време му обещаваха, но все още не му бяха дали.

По време на война градовете имаха не по-малки задължения от селата. За Фландърската армия Париж трябваше да предостави четиристотин конници и две хиляди пехотинци. Възнаграждението им щеше да се изплаща от търговците на Сите на всеки две седмици. Необходимите за обоза коне и коли бяха реквизирани от манастирите.

На 24 юли 1315 година, след обичайното при такива случаи закъснение, в църквата „Сен Дени“ Луи Х прие от ръцете на абат Ежидиюс дьо Шанбли, отговорния пазител, орифламата на Франция — дълга червена копринена лента с извезани на нея златни пламъци (на които дължеше името си: „l’or-y-flambe“ и прикрепена на дръжка, покрита с позлатена мед.

От двете страни на орифламата, носена като реликва, се развяваха двата кралски флага — отдясно синият с кралските лилии, отляво белият кръст.

Когато армията потегли, тя включваше всички опълчения, дошли от запад, юг и югоизток, лангдокските рицари и бойците от Нормандия и Бретан. Баниерите на херцогство Бургундия, на Шампан, Артоа и Пикардия щяха да се присъединят пътьом към нея някъде при Сен-Кентен.

Беше един от редките слънчеви дни на това дъждовно лято. Ярките лъчи искряха върху хилядите копия, върху стоманените шлемове, ризниците и изписаните с ярки цветове бойни щитове. Рицарите си показваха един на друг последните новости във въоръжението — нов вид задтилник, с който шлемът се закрепваше по-добре на главата, нов процеп за очите, през който се виждаше по-добре, или пък позаоблен предпазник, който бранеше рамото от удари с боздуган или отбиваше остриетата на мечове.