Морис Дрюон - Френската вълчица

— Монсеньор — каза той на Шарл дьо Валоа, — можете да ме смятате вече във вашите редици. Но аз дойдох също да ви помоля…

Думата беше изречена. Бившият върховен съдия на Ирландия бе произнесъл тази дума, без която никой просител не получава нищо, без която никой властник не оказва помощ. Да просиш, да искаш, да молиш… Впрочем не беше нужно да казва нищо повече.

— Зная, зная — отвърна Шарл дьо Валоа. — Зет ми Робер ме постави в течение. Искате да се застъпя за вас пред крал Едуард. Обаче, мой лоялни приятелю…

Изведнъж, само защото се бе „помолил“, той бе станал приятел.

— …обаче няма да го сторя, защото няма да послужи за нищо… освен да ми навлече някое ново оскърбление! Знаете ли как ми отговори вашият крал Едуард чрез граф дьо Бувил? Да, знаете, разбира се… при това бях поискал вече разрешение за брака от светия отец! Може ли да ме излага така? И как да му поискам сега да ви върне земите, да възстанови титлите ви и да изгони своите позорни Диспенсър?

— И по този начин да върне на кралица Изабел…

— Горката ми племенница! — възкликна Валоа. — Зная, лоялни приятелю, зная всичко! Мислите ли, че мога или че френският крал може да накара крал Едуард да скъса едновременно и с порочните си нрави, и с министрите си? Вие не можете да не знаете все пак, че когато той изпрати епископ Рочестьр с молба да ви предадем, ние отказахме. Отказахме дори да приемем епископа! Първа обида, която връщам на Едуард в замяна на неговата. Ние сме свързани двамата, монсеньор Мортимър, от нанесените ни оскърбления. И ако се падне случай на единия или на другия да си отмъстим, уверявам ви, драги сър, че ще си отмъстим заедно.

Без да издаде с нищо, Мортимър изпита отчаяние. Разговорът, от който Робер д’Артоа му обещаваше чудеса… „Моят тъст Шарл може всичко. Ако ви обикне, непременно ще го направи, сигурно ще победите…“ Този разговор изглеждаше приключен. И какъв бе резултатът? Вятър и мъгла. Обещание на някакъв команден пост след година и половина в Турция. Роджър Мортимър си мислеше вече да напусне Париж и да отиде при папата. А ако и от него не получи нишо, да се обърне към германския император… Ах, колко горчиви бяха разочарованията на изгнанието. Чичо му Чърк ги бе предрекъл…

Точно тогава Робер д’Артоа заяви посред настъпилото принудено мълчание:

— А защо да не предизвикаме умишлено този повод за отмъщение, Шарл, за който споменахте?

Той единствен в двора наричаше граф дьо Валоа с малкото му име, като бе запазил този навик от времето, когато бяха само братовчеди. Пък и неговият ръст, силата и колоритността му му даваха права, каквито нямаше никой друг.

— Робер е прав — каза Филип дьо Валоа. — Бихме могли например да поканим крал Едуард на кръстоносния поход и там…

Той завърши мисълта си с неопределен жест. На едрия Филип не му липсваше въображение! Той си представяше как преминават някой брод или още по-добре, среща посред пустинята с група неверни. Оставят Едуард да се впусне в атака, после го изоставят хладнокръвно в ръцете на турците… Ето ти хубаво отмъщение!

— Никога! — извика Шарл дьо Валоа. — Никога Едуард няма да развее знамената си редом с моите! Най-напред, може ли изобщо да се говори за него като за християнски крал? Само маврите имат такива нрави!

Въпреки възмущението му Мортимър бе обзет от безпокойство. Той знаеше колко струват заричанията на владетелите и колко лесно довчерашните врагове се одобряват на другия ден, макар лицемерно, ако имат някакъв интерес. Ако на монсеньор дьо Валоа му хрумнеше, за да уголеми похода си, да покани Едуард и ако Едуард се престореше, че приема…

— Дори и да го поканите, монсеньор, малко е вероятно крал Едуард да се отзове на поканата ви. Той обича телесните упражнения, но ненавижда оръжията и съвсем не той, мога да ви уверя, ме победи при Шрузбъри.

Едуард не без основание ще изтъкне като предлог заплахата, която представляват за него шотландците…

— Но аз не бих имал нищо против да имам шотландци в кръстоносния си поход! — възкликна Валоа.

Робер д’Артоа плесна няколко пъти с огромните си лапи. Беше съвсем безразличен към кръстоносния поход и истината е, че никак не го желаеше. Най-напред той повръщаше, когато плаваше по море. На сушата всичко, каквото искат, но по вода — нищо! Там и пеленачето е по-силно от него! Освен това бе загрижен преди всичко да си възвърне Артоа и едно петгодишно бродене на края на света нямаше никак да придвижи работите. Константинополският трон не влизаше в наследството му и съвсем не го блазнеше перспективата да се озове някой ден комендант на гол остров в далечно море. Не се интересуваше и от търговията с подправки, нито пък чувствуваше нужда да отвлича жени в Турция. Париж гъмжеше от красавици срещу петдесет су и от буржоазки, които струваха още по-евтино. А и госпожа дьо Бомон, съпругата му, дъщеря на тук присъствуващия монсеньор дьо Валоа, си затваряше очите за всички негови лудории. Така че Робер имаше интерес да отлага колкото е възможно този кръстоносен поход. Макар да се преструваше, че агитира за него, той гледаше всякак да го забави. Беше си наумил нещо и ненапразно бе довел Роджър Мортимър при тъста си.