Морис Дрюон - Лилията и лъвът

— Монсеньор, вие градите химери!

— Химери ли? — възкликна Робер. — Ами че спорът за френската корона изобщо не е решен, нито пък каузата е загубена! Когато възкачиха братовчед ми Валоа на трона… Когато аз го възкачих — сам виждате колко ми е благодарен!… — английската депутация дойде да изтъкне правата на кралица Изабел и на сина й Едуард. Това не беше толкова отдавна. Няма още седем години. Не ги чуха, защото не желаеха да ги чуят и защото аз наредих да ги качат на кораба им. Вие наричате Филип „намерения крал“. Защо не си намерите друг? А какво бихте казали, ако този въпрос се постави отново и кажат на вашите тепавичари, тъкачи, търговци и общинари: „Графът ви не е получил законно правата си. Той не трябваше да полага клетва за вярност пред френския крал. Вашият сюзерен е кралят в Лондон.“

Химера наистина, но много съблазнителна за Якоб Ван Артевелде. Вълната, идваща през морето от северозапад, грубите или скъпи платове, които поемаха обратно по същия път, трафикът на пристанищата, всичко подтикваше Фландрия да обърне погледите си към Английското кралство. Откъм Париж не идваше нищо освен събирачите на данъци.

— Но наистина ли вярвате съвсем основателно, монсеньор, че можете да убедите някого в това, което казвате, и че той би се включил в подобно начинание?

— Само един човек, месир, достатъчно е да убедя само един човек — самия английски крал.

Само след няколко дни, снабден с паспорт на търговец на сукно и следван от Жийе дьо Нел, който носеше колкото за очи няколко аршина вълнен плат, монсеньор Робер д’Артоа отплава от Анверс за Лондон.

Отново един крал седеше на трона с корона на глава, скиптър в ръка, обграден от своите перове. Отново прелати, графове и барони се бяха наредили от двете му страни. Отново духовници, доктори, юристи, съветници, длъжностни лица се тълпяха пред погледа му.

Само че не френски лилии осейваха кралската мантия, а лъвовете на Плантагенетите. Не сводовете в двореца в Сите отпращаха към тълпата собствената й глъч, а прекрасните дъбови греди, огромните ажурени полукръгли дъги на обширната уестминстърска зала. Шестстотин английски рицари, дошли от всички графства, поземлени собственици и шерифи на градовете съставляваха, изправени върху широките четвъртити плочи на пода, английския парламент, който заседаваше в пълен състав.

Ала той бе свикан, за да чуе френска реч.

Прав, загърнат в алена мантия, стъпил по средата на каменните стъпала в дъното на залата и сякаш поръбен с фестон от падащата зад него светлина от огромния стъклопис, граф Робер д’Артоа говореше на представителите на народа на Великобритания.

Защото през изтеклите две години, откакто Робер бе напуснал Фландрия, колелото на съдбата се бе завъртяло на една четвърт. И на първо място папата бе умрял.

Към края на 1334 година дребничкият безкръвен старец, който през сравнително най-дългия си понтификат оставяше църквата със здрава администрация и цветущи финанси, бе принуден от постелята си в зелената стая в големия си дворец в Авиньон да се отрече публично от единствените идеи, които бе защищавал твърдо убеден. За да избегне схизмата, с която го заплашваше парижкият университет, за да се подчини на заповедите на същия френски двор, за чиято изгода бе уреждал толкова съмнителни дела и бе премълчавал толкова тайни, той се отричаше от писанията си, от проповедите си, от папските си послания. Ректорът Буридан диктуваше какво трябва да се мисли по въпросите на догмата: адът съществува, пълен с души, които горят на пъклен огън, за да осигурят на земните владетели диктатура над поданиците им. Раят е отворен като гостоприемна странноприемница за лоялните рицари, избивали врагове в името на краля си, за покорните прелати, благословили кръстоносните походи, без тези праведници да чакат Страшния съд, за да се наслаждават на блажено съзерцание на бога. Дали Йоан XXII бе още в съзнание, когато подписа принудителния отказ от убежденията си? На другия ден той умря. На хълма Сент Жьонвиев се намериха няколко злобни доктори да се пошегуват: „Сега сигурно знае дали адът съществува.“

Тогава конклавът се събра и интересите бяха така преплетени, че имаше изгледи изборът на нов папа да продължи по-дълго от друг път. Франция, Англия, германският император, неспокойната Бохемия, начетеният крал на Неапол, Майорка, Арагон, и римските благородници, и Висконти от Милано, и отделните италиански републики, всички тези сили упражняваха натиск над кардиналите. А те, за да печелят време и да не поставят нито една кандидатура, щом се затвориха, всички си помислиха едно и също: „Ще гласувам за този от нас, който нима никакъв шанс да бъде избран.“