Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Когато се появи в Авиньон, положението му не бе от най-добрите. Беше въстанал срещу френския крал, който изземваше замъците му, а от друга страна, бе оскърбил английския, подписвайки Мантския договор, без дори да го предупреди. „Вика ме за помощ и ми предлага лесно влизане в Нормандия. Заради него извеждам войските си от Бретан и подготвям прехвърлянето на други, но той, след като благодарение на моята подкрепа е станал достатъчно силен, та да изплаши противника си, започва да преговаря с него, без да ме осведоми… Сега да се обръща към когото си ще; да върви при папата…“

Впрочем Шарл Наварски бе дошъл да се обърне именно към папата. А седмица след това бе спечелил всички на своя страна.

Пред светия отец и пред множество кардинали сред които и аз, той се кълне, че нищо не желае така силно, както да се сдобри с френския крал, и говори така искрено, че всички му вярват. Пред пратениците на Жан II, канцлера Пиер дьо Ла Форе и херцог дьо Бурбон, той отива по-далеч, намеквайки, че в името на доброто приятелство, което иска да възстанови, е готов да събере войски от Навара и да нападне англичаните в Бретан или им собствените им брегове.

Ала в следващите дни, след като се престорил, че напуска града с охраната си, той на няколко пъти скрито се връща през нощта и преговаря с ланкастърския херцог и английските посланици. Провеждаше тези тайни срещу ту у Пиер Бертран, араския кардинал, ту у самия Ги дьо Булон. Впрочем по-късно аз укорих булонския кардинал, задето се грееше на два огъня. „Исках да узная какво крият, ми отговори той. Предоставяйки им дома си, слугите ми можеха да ги подслушват.“ Шпионите му трябва да са били доста глухи, защото той нищо не бе научил или се преструва-ше, че нищо ле е научил. Ако не е бил в заговора, значи кралят на Навара го е пратил за зелен хайвер.

А аз научих. Искате ли да разберете, племеннико, по какъв начин Шарл Наварски спечели Ланкастър? Много просто — предложи най-невъзмутимо да признае Едуард Английски за крал на Франция. Толкова. И дори стигнаха дотам, че решиха да подпишат договор за съюз.

Първо, Шарл Наварски признаваше Едуард за френски крал. Второ, споразумяваха се да водят заедно войната срещу крал Жан. Трето, Едуард признаваше на Шарл Наварски нормандското херцогство, Шампан, Бри, Шартр, а също и наместничеството на Лангдок, всичко това, разбира се, в добавка към собственото му кралство Навара и графство Еврьо. С две думи, поделяха си Франция. Спестявам ви останалото.

Как узнах тези намерения? О, мога да ви кажа, че всичко бе записано собственоръчно от лондонския епископ, който придружаваше ланкастърския херцог. Но не ме питайте кой по-късно ме осведоми за това. Не забравяйте, че съм каноник на Йоркската катедрала и че колкото и да не съм на почит отвъд Ламанш, все пак съм запазил известни връзки там.

Не е нужно да ви казвам, че ако в началото имаше известни надежди да постигнем мир между Франция и Англия, всички те бяха разрушени от идването на пъргавото кралче.

Как искате посланиците да пристъпят към понататъшни споразумения, след като и двете страни бяха насърчени за война от обещанията на Шарл Наварски? Той казваше на Бурбон: „Срещам се с Ланкастър, но го лъжа, за да служа на вас.“ После отиваше при Ланкастър и му шушнеше: „Вярно е, видях се с Бурбон, за да го заблудя. Аз съм ваш човек.“ А най-чудното бе, че и двамата му вярваха.

Така че, когато той наистина напусна Авиньон и се отправи към Пиренеите, и двата лагера, макар старателно да мълчаха по въпроса, бяха убе-дени, че се разделят с приятел.

Отношенията между участниците се изостриха вече не си правеха никакви отстъпки. Градът замря. В продължение на три седмици не бяха правили нищо друго, освен да се занимават с Шарл Злия. Даже папата ни учуди, като отново се навъси и заоплаква; коварният чаровник за известно време го бе разсеял…

Е, ето че се стоплих. Ваш ред е, племеннико, придърпайте съда с жарава към себе си и се сгрейте.

Да, да, прав сте, Аркамбо, и аз имам същото чувство. Минали са едва десет дни, откакто напуснахме Перигьо, а сякаш препускаме вече цял месец. На път времето тече по-бавно. Тази вечер ще преспим в Шатору. Признавам, че няма да е зле да стигнем утре в Бурж, с божия воля, и да си починем там три пълни денонощия, а може би и четири. Започнаха да ми омръзват тези абатства, където трапезата е така оскъдна, а леглото ми едва затоплено, за да ми внушат, че наистина са се разорили от войната. Нека тези абатчета не си въобразяват, че като ме карат да гладувам и спя на течение, ще ги освободя от финансови задължения… Пък и хората от свитата имат нужда да починат, да стегнат амунициите и изсушат дрехите си. Защото дъждът добре ни нареди. Като слушам как младите рицари кихат около носилката, мога да се обзаложа, че не един ще прекара времето си в Бурж да се лекува с канела, карамфил и горещо вино. Колкото до мен, и аз няма да безделнича. Трябва да прегледам писмата от Авиньон и да продиктувам отговорите си…