Гуин Дайър - Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Въпреки всичко той е убил японския войник точно както са го учили. Отвращението е дошло много по-късно. И макар Манчестър да е бил вече наясно какво е да убиеш друго човешко същество — млад мъж като него самия, той е продължил да убива своите „врагове“ чак до края на войната. Подобно на всички останали десетки милиони войници, на които от деца им е втълпявано, че убийството е грях, а после са били изпратени да се бият за своята страна и народ, той е бил напълно безсилен да се съпротивлява на изпълнението на заповедта, озовал се в ръцете на институция, толкова мощна и толкова всепроникваща, че за нея въобще не е проблем да преобърне с главата надолу моралния кодекс, по който хората са живели до този момент.

Същността и ефикасността на военната институция се базират преди всичко на неизчерпаемите й възможности да изтръгва от своите членове най-вече подчинение — подчинение както до смърт, така и за причиняване смъртта на другите. Методите и стратегиите на принудата, с които борави, са, разбира се, изключително мощни. Но важна тяхна характеристика е фактът, че цялата власт в крайна сметка се основава на взаимен консенсус. В днешно време задачата по изтръгването на този консенсус от нейните членове като че ли става все по-трудна, което се дължи на все по-разширяващата се пропаст между света на цивилните и този на военните. Цивилните граждани вече не възприемат заплахата от жестока смърт като ежедневен риск на своето съществуване, а категориите хора, включени в моралната забрана за убиване, са се увеличили дотолкова, че обхващат цялата човешка раса. При все това въоръжените сили на всяка една държава все още са в състояние да приемат в редиците си който и да е млад гражданин от мъжки пол и само за няколко седмици да го превърнат във войник, заедно с всичките му присъщи рефлекси и подходящото отношение към нещата. Новобранците в армията рядко могат да се похвалят с повече от двадесетина години житейски опит на този свят, а преобладаващата част от тях са все още деца, докато самата армия има зад себе си цялата човешка история, позволила й да обогати практиката си и да доведе своите методи и техники на обучение до съвършенство.

Нека сега си помислим как се отнасят към войника. Докато е все още дете, го затварят в казармата. По време на обучението му непрекъснато го люшкат насам-натам. Ако допусне и най-нищожната грешка, го бият — един изгарящ удар върху тялото му, друг в окото, нищо чудно и рана в главата. Войникът непрекъснато е подложен на бой и издевателства. По време на поход на врата му увесват тежки товари, сякаш е магаре.

Египетски военачалник, около 1500 г. пр.н.е. 18 18 Leonard Cottrell, The Warrior Pharaohs (London: Evans Brothers, 1968), 52.

В мига, в който си позволя да заговоря пред новобранците за родните им места, сякаш попадам на сухопътна мина. Затова се старая да си държа езика зад зъбите. Вместо това се опитвам да направя от тях войници. От сутрин до мрак превръщам живота им в ад. Те започват да проклинат , да проклинат цялата армия, да проклинат цялата държава. После започват да проклинат в един глас — и се превръщат в напълно сплотена група, в единица — бойна единица.