Гуин Дайър - Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Когато останалите се разбягат, социалният натиск над отделния индивид се премахва и средностатистическият войник реагира така, сякаш току-що са го сменили от пост, защото знае, че сред всеобщия хаос и неподчинение личният му провал ще остане незабележим. 15 15 Col. S.L.A. Marshall, Men Against Fire (New York: William Morrow and Co., 1947), 149–50. .

Опитният професионален офицер избира напълно лишената от романтика гледна точка по отношение на поведението на войниците, намиращи се под стрес, и е твърдо убеден, че всичките му усилия по време на войната възлизат ни повече, ни по-малко на изграждане на не особено устойчиви мостове над пропастта на хаоса, при това с изключително изменчив човешки материал. По време на разбора на една битка, свързана с атаката срещу малко немско укрепление при Брест през 1944 година, на който е присъствал и Маршал, млад американски офицер от сухопътните войски демонстрира удивителна откровеност във връзка с тези реалности пред оцелелите от своята рота. Хората му са извършили забележителна офанзива през открито поле, хвърляйки в бяг по-голямата част от немския гарнизон и достигайки укритието на живия плет, намиращ се на тридесетина метра от укреплението. Ала после, в продължение на седем часа, нищо не е било в състояние да ги убеди да се изправят и да пресекат оставащото нищожно разстояние до форта, въпреки че там били останали само шепа от немските защитници.

Имате план. Имате и цел. Хората ви се активизират чрез дадената цел. Но в процеса на придвижването към целта и на заемането на позиция за стрелба, между редиците им настава пълна дезорганизираност. Войниците започват да търсят прикрития и така се разпръскват. Срещу тях противникът открива огън, а това пък разпръсква мислите им. И те престават да мислят като група, и започват да разсъждават като индивиди. Всеки човек иска да остане там, където е. За да ги накара отново да тръгнат напред като група, офицерът е принуден да се изложи на смъртна опасност, равняваща се почти на самоубийство. Войниците се намират в психичен колапс — винаги стават такива, когато са били изложени на огромен риск. Затова е много по-лесно да накараш хората си да атакуват, отколкото да ги организираш отново в група след атаката.

Лейтенант Робърт Райдаут, Брест, 1944 год. 16 16 Ibid., 191.

Маршал привежда десетки примери за случаи на „просветляващи емоционални промени“ у мъжете по време на битка, които карат „същата тази група войници да действат като лъвове, а после като подплашени зайци, при това в рамките само на няколко минути“. Освен това той си дава ясна сметка за лекотата, с която нежеланието на войниците може да подкопае авторитета на командира. Възможно е, например, те да се хванат за липсата на подкрепления за атаката, които са били обещани и не са пристигнали, било в точното време, било в необходимите количества (танкове, артилерийска поддръжка и прочие). „Мъжете си клечат в окопите и пресмятат. Ако забележат някаква грешка, която, според тях, им дава пълно извинение за собствената им бъдеща грешка, те не се помръдват. Започват да спорят и да се бунтуват.“ Накрая нападението се провежда, но без никакво желание, без никаква надежда за успех. Маршал заключава така: „Правилото за войника трябва да бъде същото, което е получил онзи австралийски кавалерист, когато се обърнал за съвет към Сфинкса. Той му отговорил: «Не очаквай прекалено много!»“ 17 17 Ibid., 191, 182, 153.

Всичко, което офицерите знаят за природата на битката, ги води към едно и също заключение — че тя е обстановка, където на нищо не може да се разчита, където нито един план или стратегия не успяват да оцелеят прекалено дълго, за да проработят така, както се е очаквало от тях. А всичко, което знаят за човешката природа, им подсказва, че човекът е крехко същество, което лесно греши и което, за да се държи подобаващо и да функционира ефективно по време на битка, се нуждае от твърда ръка и непоклатима дисциплина. Този фундаментален песимизъм относно границите на героизма и идеализма е централен за света на професионалните войници, а в най-външната, погранична територия на човешкия опит, където са принудени да действат по време на битка, вижданията за човешката същност, от която те изхождат, се оказват абсолютно правилни. Поради тази причина е напълно разбираемо и логично начинът, по който командирите манипулират идеите и поведението на своите войници, да се определи ни повече, ни по-малко като безмилостен.