Гуин Дайър - Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

По време на Втората световна война американската армия стига до извода, че почти всеки войник, ако е успял да избегне смъртта или раната от куршум, след двеста до двеста и четиридесет „бойни дни“ се разстройва психически. Британците, които са въртели по-често своите войски по фронтовата линия, отчитат четиристотин дни, но и те са съгласни, че психологическият срив е неизбежен. А причината, поради която само една шеста от общия брой медицински случаи е бил от психиатричен характер, е, че преобладаващата част от войниците не са успели да оцелеят достатъчно дълго, за да получат душевно разстройство.

Този модел е абсолютно универсален и засяга всички бойни подразделения от всички националности, по всички фронтове. След първите няколко дена на фронтовата линия, през които членовете на поредната бойна единица показват признаци на постоянен страх и тревожност, всички се научават да различават истински опасните явления от обикновените, просто плашещи случки, и така самоувереността и боеспособността им се подобряват значително. След около три седмици тези качества достигат своята кулминация — и оттам нататък започва продължителният упадък. Според доклада на двама военни психиатри, придружавали пехотен батальон през 1944 година, към шестата седмица на непрестанни бойни действия повечето от войниците стават напълно убедени в неизбежността на собствената си смърт и престават да вярват, че куражът или уменията им биха могли да променят тази ситуация с каквото и да било. В продължение на няколко месеца те продължават да функционират, но с постепенно намаляваща ефективност, а накрая, ако не бъдат убити, ранени или изтеглени от бойното поле, резултатът е неизменно един и същ: „Що се отнася до самите тях, ситуацията е напълно безнадеждна… Войниците губят здравия си разум, оглупяват… Мозъчните им отклонения стават толкова големи, че на тях повече не може да се разчита да изпълнят каквато и да било устна или писмена заповед… Един от тези войници например непрекъснато клечи в окопа, а по време на битка не взема почти никакво участие в нея — само седи свит и трепери.“ На този етап се появява и така нареченото „две хилядогодишно взиране“ (във Виетнам е било известно като „трикилометрово взиране“). Следващата степен е кататония или пълна дезориентация, а накрая тотален психически срив. 14 14 Appel and Beebe, op. cit.

Количеството време, необходимо на войниците да стигнат до този етап, варира в съответствие с индивида, и продължителността му би могла да бъде доста голяма, ако на войниците се позволи от време навреме да почиват. Основната причина, поради която единствено малък брой големи военни подразделения са се разпаднали, е, че същата онази бойна обстановка, станала причина за появата на въпросните психологически симптоми, е допринесла и за такова увеличаване на броя на загиналите, че те е трябвало непрекъснато да бъдат попълвани с нови доброволци. (Например загубите на Съветската армия през 1943 година са 80% от общия брой бойци; същото е и през 1944 година.) Следователно по-голямата част от военните единици в съвременната война се състоят от една странна смесица от напълно зелени и неуверени в себе си млади доброволци, неколцина ветерани, оцелели след дълги месеци на страховити битки, повечето от които са съвсем близо до окончателния срив, и голяма част войници — колкото повече, толкова по-добре от гледна точка на командирите, — които се намират в период на преход от първия етап към последния.

з.

Ето това е реалността, с която се налага да се справя един офицер (стига, разбира се, самият той да не е достигнал етапа, в който да не може да се справи абсолютно с нищо). Като изключим първоначалните реални сблъсъци на поверената му бойна единица с врага, в най-добрия случай той трябва да борави с хора, намиращи се в състояние, описано много добре от полковник С. Л. А. Маршал:

Когато човек обгърне с поглед силите, разположени на бойното поле, първото, което веднага съзира, е страхът. Но веднага след това забелязва, че войниците въобще не желаят да показват страха си в конкретните си действия, защото се опасяват другарите им да не ги помислят за страхливци.

Преобладаващата част от тях нямат никакво желание да поемат кой знае какви рискове, нито да се вживяват в ролята на герои, но в същата степен нямат и желание да бъдат считани за най-малко достойните сред присъстващите.

Пипалата на паниката задължително обгръщат войските, намиращи се насред огромна физическа опасност. Съхранението на самодисциплината зависи в голяма степен от поддържането поне на видимата дисциплина сред бойното подразделение.