Роалд Дал - Простено да е!

По принцип не си падам по заговорите; струва ми се отвратително занимание и нямам никакъв опит. Но гневът и омразата могат да концентрират човешката мисъл до удивителна степен и само след миг в главата ми се зароди блестящ план — план толкова съвършен и възбуждащ, че напълно обсеби съзнанието ми. Докато доизкусуря подробностите и преодолея една-две дребни пречки, мрачната ми отмъстителност се бе превърнала в радостна възбуда. Помня как абсурдно започнах да се друсам върху кревата и да пляскам с ръце. В следващия миг телефонният указател вече беше в ръцете ми и аз трескаво затърсих името, което ми трябваше. Открих го, вдигнах слушалката и набрах номера.

— Ало — казах. — Мистър Ройдън? Мистър Джон Ройдън?

— На телефона.

Е, не беше никак трудно да го убедя да дойде при мен да поговорим. Никога не го бях виждал, но той, естествено, знаеше името ми и като сериозен колекционер на картини, и като личност с известно положение в обществото. За него аз бях голяма риба, която можеше да се хване на въдицата му.

— Момент да помисля, мистър Лампсън — каза той, — струва ми се, че след около два часа ще бъда свободен. Това добре ли е?

Отговорих, че е чудесно, дадох му адреса си и затворих.

Скочих от леглото. Наистина учудващо е как бързо се промени настроението ми. В един миг отчаяно агонизирах и обмислях убийство, самоубийство и не знам още какво, а в следващия — вече си подсвирквах ария от Пучини във ваната. От време на време се улавях как злобно потривам ръце, а един път, докато правех упражненията си, загубих равновесие, изтъркалях се на пода и се разкисках като ученик.

В уреченото време мистър Ройдън бе въведен в библиотеката ми и аз се изправих да го посрещна. Беше дребен и спретнат мъж с леко рижавееща козя брадичка. Носеше черно кадифено сако, ръждивокафява вратовръзка, червен пуловер и черни велурени обувки. Поех стегнатата му бяла ръчица.

— Радвам се, че дойдохте толкова бързо, мистър Ройдън.

— За мен е удоволствие, сър. — Устните му, като устните на почти всички мъже с бради, изглеждаха влажни и голи и някак неприлично розови сред всичките тези косми. След като още веднъж му казах колко се възхищавам от работата му, пристъпих направо към целта.

— Мистър Ройдън — казах, — имам една доста необикновена молба към вас, нещо доста лично.

— Да, мистър Лампсън? — Той беше седнал на стола срещу мен и наклони главата си на една страна, чевръст и наперен като птичка.

— Разбира се, сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност за всичко, което ще чуете.

— Напълно, мистър Лампсън.

— Добре. Ето за какво става дума: има една дама тук в града, която бих желал да нарисувате. Много искам да притежавам един хубав неин портрет. Но съществуват известни усложнения. Така например, имам причини да не желая тя да разбере, че аз съм този, който поръчва портрета.

— Искате да кажете…

— Точно, мистър Ройдън. Точно това искам да кажа. Сигурен съм, че като светски човек, ще ме разберете.

Той се усмихна с крива усмивчица, която едва се забелязваше в брадата му. После многозначително закима глава.

— Нима не е възможно — продължих, — един мъж да бъде… как да се изразя? — силно привързан към някоя жена и в същото време, да има своите основания все още да не й разкрива чувствата си?

— Повече от възможно, мистър Лампсън.

— Понякога мъжът трябва да преценява обстоятелствата изключително внимателно и да изчака търпеливо, докато се появи подходящият момент, за да се разкрие.

— Съвсем вярно, мистър Лампсън.

— Има и по-добър начин да хванеш птичката, освен да я преследваш из гората.

— Да, наистина, мистър Лампсън.

— Като поръсиш опашката й със сол, например.

— Ха — ха!

— Добре, мистър Ройдън. Мисля, че ме разбрахте. Сега, случайно да познавате дама, наречена Джанет де Палагия?

— Джанет де Палагия? Чакайте да помисля… да. Искам да кажа, че съм чувал за нея. Не бих казал точно, че я познавам.

— Жалко. Това малко усложнява нещата. Смятате ли, че можете да се запознаете с нея — на коктейл или нещо подобно?

— Не вярвам да ме затрудни особено, мистър Лампсън.

— Добре, защото моето предложение е следното: приближавате се до нея и й казвате, че тя е моделът, който търсите от години — точно това лице, тази фигура, този цвят на очите. Няма защо да ви уча как стават тези работи. После я попитайте дали ще се съгласи да ви позира без пари. Кажете й, че искате да нарисувате портрета й за традиционната изложба на Академията. Сигурен съм, че с радост ще се съгласи, а и ще се почувства поласкана. После вие ще я нарисувате, ще покажете картината, а когато изложбата се закрие, ще ми я дадете. Никой, освен вас не бива да знае, че аз съм я откупил.