Роалд Дал - Пчелно млечице

— Не виждам защо трябва да предполагаш подобно нещо, Мейбъл.

— Албърт!

— Какво има? — попита той тихо и невинно.

— Как смееш ! — извика тя.

Едрото брадато лице на Албърт Тайлър доби наранено и неразбиращо изражение.

— Според мен, трябва да се радваш, че е погълнала още една голяма доза. Честно казано, аз се гордея. А дозата наистина си я биваше, Мейбъл, повярвай ми.

Жената стоеше до вратата, стиснала спящото бебе в ръцете си и се бе втренчила в мъжа си с широко отворени очи. Тялото й беше много изправено, абсолютно вдървено от ярост, лицето й — бледо, устните — по-стиснати от всякога.

— Запомни ми думите — говореше Албърт, — ти, Мейбъл, ще имаш пеленаче, което скоро ще обере първите награди във всяко бебешко шоу в цялата страна. Хей, защо не я премериш сега да видим колко тежи? Искаш ли да донеса кантара, Мейбъл, за да я премериш?

Жената бързо се приближи до голямата маса в средата на стаята, постави бебето отгоре и веднага започна да го съблича.

— Да! — каза рязко. — Донеси кантара! — и с един замах свали нощничката, а след нея и камизолката.

После откопча пеленката, издърпа я изпод бебето и то остана да лежи голо на масата.

— Но, Мейбъл! — извика Албърт. — Това е истинско чудо! Та тя е напълняла като кутре!

И наистина, количеството плът, което детето беше натрупало от предния ден, бе удивително. Малкият хлътнал гръден кош, по който можеха да се преброят всички ребра, сега беше тумбест и закръглен като бидонче, а коремчето се издуваше дори още по-нависоко. Странно обаче, но ръчичките и крачетата не бяха нараснали пропорционално на тялото. Все още къси и костеливи, те приличаха на пръчици, стърчащи от лоена топка.

— Виж! — възкликна Албърт. — Дори по тумбачето й е започнал да расте мъх, за да й е топло! — Той протегна ръка и се накани да прокара върховете на пръстите си върху пухчето от жълто кафеникави косъмчета, които изведнъж се бяха появили върху бебешкото коремче.

— Не я докосвай — извика жената. Тя се обърна и го изгледа, а очите й мятаха мълнии. Изведнъж бе заприличала на малка, влязла в бой птичка, която бе извила шия към него, сякаш се канеше да връхлети върху лицето му и да му изкълве очите.

— Чакай малко — каза той и заотстъпва назад.

— Ти си полудял! — изкрещя тя.

— Изчакай само една минутка, Мейбъл, моля те, защото ако все още мислиш, че това нещо е опасно… Нали точно така си мислиш? Добре, тогава. Слушай внимателно. Сега смятам да ти докажа, и то веднъж завинаги, Мейбъл, че пчелното млечице е абсолютно безопасно за хората, дори и приемано в огромни дози. Защо, например, мислиш, че миналото лято имахме толкова слаб добив на мед? Отговори ми на този въпрос.

Бавното му отстъпление го бе отдалечило на три-четири метра от нея, където видимо се чувстваше по-спокоен.

— Причината да получим едва половината от обичайния добив — произнесе той бавно и снижи глас, — е в това, че аз накарах сто от моите кошери да произвеждат само пчелно млечице.

— Какво си направил?

— А — прошепна той. — Знаех си, че това ще те изненада малко. А аз го правя цяла година точно подноса ти. — Очичките му блестяха насреща й и бавна лукава усмивчица запълзя по устните му.

— И никога няма да се сетиш за причината — продължи Албърт. — Боях се да ти кажа досега, защото си мислех, че може… така де… малко да те смути.

Той замълча за малко. Беше скръстил ръцете си високо пред гърдите и триеше длани една в друга, от което се получаваше тих стържещ звук.

— Спомняш ли си онзи цитат, който ти прочетох от списанието? Онова за плъха. Чакай да помисля, как беше? „Стил и Бурдет установили, че мъжки плъх, който не е бил способен да създаде поколение…“

Той се поколеба, а усмивката му стана още по-широка и оголи зъбите му.

— Схващаш ли идеята, Мейбъл?

Тя стоеше неподвижна и го гледаше.

— Още първия път, когато прочетох това изречение, Мейбъл, направо подскочих от стола и си помислих, че щом е дало резултат при някакъв скапан плъх, няма никаква причина да не подейства и на Албърт Тайлър.

Той замълча отново, като проточи шия напред и леко обърна едното си ухо към жена си, в очакване да чуе какво ще каже. Тя обаче мълчеше.

— И още едно нещо — продължи Албърт. — То ме караше да се чувствам толкова невероятно добре, Мейбъл, и толкова абсолютно различен от онова, което бях преди, че продължих да го взимам дори след като ти ми съобщи радостната вест. Сигурно съм погълнал цели кофи от него през последните дванайсет месеца.