Роалд Дал - Радостта на свещеника

Те не откъсваха погледи от него, с надежда да научат още тайни.

— Но бедата е там, че са се научили да го фалшифицират изключително сполучливо. На практика вече е почти невъзможно да се открие разликата между „истинско старо“ и „фалшифицирано старо“. Нямам нищо против да си призная, че тук се движа само по усет. Ето защо няма смисъл да изстъргваме боята от дръжките. Това няма да ни помогне много.

— Как можеш да направиш новия месинг да изглежда като стар? — попита Клод. — Нали месингът не ръждясва.

— Напълно сте прав, приятелю. Но тези мошеници си имат своите собствени тайни методи.

— Какви например? — попита Клод. За него всяко сведение от подобно естество беше ценно. Човек не знае кога може да му потрябва.

— Достатъчно е само — обясни мистър Богис — да държат тези дръжки една нощ в кутия с махагонови стружки и нишадър. Нишадърът кара метала да позеленее, но ако излъскаш зеленото, отдолу остава чудесен мек сребристо топъл блясък, който много наподобява този на стария месинг. О, какви отвратителни неща вършат! С желязото пък имат друг номер.

— Какво правят с желязото? — попита Клод, запленен.

— Желязото е лесно — отвърна мистър Богис. — Просто заравят железни ключалки, обковки и панти в готварска сол, откъдето за нула време ги изваждат целите ръждясали и на дупчици.

— Ясно — каза Ръминс. — Значи, признавате, че не можете да кажете нищо за дръжките. Доколкото знаете, те може да са от стотици и стотици години. Така ли е?

— А — прошепна мистър Богис и втренчи в Ръминс две големи изпъкнали кафяви очи. — Ето тук грешите. Гледайте сега.

Извади от джоба на сакото си малка отвертка. Същевременно, макар че никой не го видя, извади и месингово винтче, което скри в дланта си. После се спря на едно от винтчетата на скрина — имаше ги по четири на всяка дръжка — и внимателно изстърга всички следи от бяла боя от главичката му. После бавно започна да го отвива.

— Ако това е истинско старо месингово винтче от осемнайсети век — обясняваше той, — спиралата няма да е съвсем равна и лесно ще познаете, че ръчно е изработена, с пила. Но ако този скрин е фалшификат от по-модерни времена, викторианската епоха или по-късно, тогава и винтчето ще е от същата епоха. То ще е масово производство, на машина. Всеки може да познае едно машинно винтче. Както и да е, сега ще видим.

За мистър Богис не беше трудно, когато постави ръка върху старото винтче, за да го извади, да го замени с новото, скрито в дланта му. Това беше още един от неговите малки номера и през всичките тези години се беше оказвал изключително полезен. Джобовете на свещеническото му сако винаги бяха натъпкани с евтини месингови винтчета с най-различна големина.

— Ето го — каза той и подаде новото винтче на Ръминс. — Разгледайте го. Забелязвате ли колко еднаква навсякъде е спиралата? Виждате ли? Разбира се, че виждате. Това е най-обикновено евтино винтче, което и вие можете още днес да купите от всеки железарски магазин.

Винтчето премина от ръка на ръка, като всеки го разгледа много внимателно. Сега вече дори Ръминс беше впечатлен.

Мистър Богис прибра в джоба си отвертката заедно с хубавото ръчно изработено винтче, което беше извадил от скрина, после се обърна, бавно мина покрай тримата мъже и се упъти към вратата.

— Драги мои приятели — каза той, като поспря на входа на кухнята, — беше толкова мило от ваша страна, че ми позволихте да надникна в малкия ви дом. Искрено се надявам, че не съм ви отегчил със старческите си брътвежи.

Ръминс вдигна поглед от винтчето, което все още разглеждаше.

— Не ни казахте колко смятахте да ни предложите — каза той.

— А, да — отвърна мистър Богис. — Вярно. Май наистина не ви казах. Ако трябва да говорим честно, струва ми се, че ще ми създаде твърде много главоболия. По-добре да го оставя.

— Колко щяхте да дадете?

— Да не би наистина да искате да се разделите с него?

— Не съм казал такова нещо. Питах ви колко.

Мистър Богис погледна към скрина, наклони глава първо на една страна, после на друга, смръщи вежди, нацупи устни, повдигна рамене и презрително махна с ръка, сякаш искаше да каже, че в действителност едва ли си заслужава изобщо да се замисля по въпроса, нали така?

— Ами да кажем… десет лири. Мисля, че това ще бъде справедливо.

— Десет лири! — извика Ръминс. — Не говорете смешни работи, отче, моля ви !

— Че то ще струва повече, ако го дадем за подпалки! — възмути се Клод.

— Я погледнете сметката — продължи Ръминс и така злостно забоде мръсния си показалец в безценния документ, че мистър Богис се изплаши. — Тук пише точно колко струва! Осемдесет и седем лири! И то когато е бил нов. Сега, когато е старинен, трябва да струва двойно!