Роалд Дал - Радостта на свещеника

Отсега нататък всяка неделя щеше да бъде мил стар свещеник, прекарващ почивния си ден в работа, извършвана от любов към „дружеството“, щеше да описва съкровищата, скрити из провинциалните английски къщи. А кой би го изритал навън, след като чуе това? Никой.

После, веднъж само да влезе вътре, ако се случеше да забележи нещо, което истински желаеше, е — тогава знаеше стотина начина, за да се справи с положението.

За учудване на самия мистър Богис планът му проработи. Дори дружелюбието, с което неизменно го приемаха във всяка къща, в началото го смущаваше. Парче сладкиш, дори цял неделен обед със семейството — такива неща непрекъснато му се предлагаха. Веднъж-два пъти, разбира се, беше имало и лоши моменти и няколко неприятни инцидента, но в края на краищата девет години са повече от четиристотин недели, а това означава огромно количество посетени къщи. Като цяло работата му беше интересна, вълнуваща и доходна.

Сега отново беше неделя и мистър Богис действаше в графство Ръкингъмшър, в един от най-северните квадрати от картата си, на около шестнайсет километра от Оксфорд. И докато се пускаше по хълма към първата си къща — съборетината от епохата на кралица Ана — започна да го обзема чувството, че това ще е един от щастливите му дни.

Паркира колата на стотина метра от портата и слезе, за да измине остатъка от пътя пеша. Не обичаше да виждат колата му, преди сделката да е сключена. Един мил стар свещеник и голям пикап някак си не вървяха заедно. Освен това малката разходка му даваше възможност внимателно да огледа постройката отвън, за да подходи по най-подходящия за случая начин.

Мистър Богис забърза по пътеката. Беше дребно човече с дебели крачка и коремче. Лицето му беше кръгло и розово, идеално за ролята, а двете големи кафяви очи, които се пулеха насреща ви от това розово лице, създаваха впечатление за известна мила глуповатост. Беше облечен в черен костюм с обичайната свещеническа висока права яка и мека черна шапка на главата. Носеше стар дъбов бастун, който му придаваше, според собственото му мнение, малко селски сговорчив вид.

Той наближи входната врата и натисна звънеца. Чу шум от стъпки в антрето, вратата се отвори и изведнъж пред него, или по-скоро над него, застана огромна жена, обута в брич за езда. Дори през дима от цигарата й успя да усети острата миризма на обор и конски тор, която се носеше около нея.

— Да? — попита тя, като го изгледа подозрително. — Какво искате?

Мистър Богис, който почти я очакваше да изцвили всеки момент, повдигна шапката си, поклони се леко и й подаде визитката си.

— Искрено се извинявам, че ви безпокоя — каза той и зачака, наблюдавайки лицето й, докато четеше.

— Не разбирам — рече тя и му върна картичката — какво искате?

Мистър Богис й обясни за „дружеството за опазване на старинна мебел“.

— Това да няма нещо общо с Лейбъристката партия — попита тя, като го гледаше свирепо изпод светлите си рунтави вежди.

Оттам нататък беше лесно. Консерватор в брич, жена или мъж, винаги беше лесна плячка за мистър Богис. Две минути разпалено хвали най-дясното крило на Консервативната партия и още две разобличава лейбъристите. Като необорим аргумент особено наблегна на закона, приет някога от лейбъристите, който забраняваше спортовете, свързани с убийството на животни. После уведоми своята слушателка, че неговата представа за рая — „но по-добре не казвайте на епископа“ — било място, където човек можел от сутрин до вечер всеки ден от седмицата, включително и в неделя, да преследва лисици, елени и зайци с голяма глутница неуморни хрътки. Като я наблюдаваше, докато говореше, той забеляза, че магията започва да си върши своето. Жената вече се усмихваше и му показваше комплект от огромни, леко пожълтели зъби.

— Госпожо — извика той. — Моля ви, умолявам ви , само не ме карайте да се отприщя на тема Лейбъристка партия.

При тези думи тя гръмко се изсмя, вдигна огромното си червено ръчище и го стовари така силно върху рамото му, че той едва не се строполи.

— Влизайте! — извика. — По дяволите, представа си нямам какво искате, но влизайте!

За съжаление, а и за учудване, в цялата къща нямаше нищо ценно и тъй като мистър Богис никога не си губеше времето на безплодна почва, той скоро й се извини и си тръгна. Цялото посещение му бе отнело по-малко от петнайсет минути и точно така би трябвало да бъде, мислеше си той, докато се качваше в колата и потегляше към следващата цел.