Роалд Дал - Смъртоносният агнешки бут

— Дай ми картофи, ако обичаш, Сам. Да, и мисля, че ще взема и консерва грах.

Мъжът се обърна и посегна да вземе граха от полицата зад гърба си.

— Патрик реши, че е изморен и не иска да вечеряме в ресторант — обясни тя. — И понеже в четвъртък обикновено излизаме, свари ме без никакви зеленчуци у дома.

— Ами тогава, не ви ли трябва и месо, мисис Малоуни?

— Не, месо имам, благодаря. Извадих от фризера чудесен агнешки бут.

— А, добре тогава.

— Не обичам да готвя замразено, Сам, но този път ще рискувам. Мислиш ли, че ще стане добре?

— Лично аз — отвърна продавачът — смятам, че няма никаква разлика. Харесват ли ви тези картофи? От Айдахо са.

— О, да, чудесно. Дай ми от тях.

— Нещо друго? — Продавачът наклони глава на една страна и я загледа усмихнат. — А за десерт? Какво ще му поднесете за десерт.

— Ами… какво ще ми предложиш, Сам?

Човекът се огледа наоколо.

— Какво ще кажете за едно хубаво голямо парче кейк с извара? Знам, че го обича.

— Чудесно — каза тя. — Обожава го.

А когато всичко беше опаковано и сметката платена, тя се усмихна с най-лъчезарната си усмивка и каза:

— Благодаря ти, Сам. Приятна вечер.

— Приятна вечер, мисис Малоуни. И аз ви благодаря.

А сега, мислеше си тя, докато бързаше обратно към къщи, мисис Малоуни просто се връща при мъжа си, а той чака вечерята. Трябва да я приготви добре, да я сготви колкото може по-вкусно, защото клетият човек е изморен, а ако се случи така, че когато влезе в къщата, намери нещо необикновено, трагично или ужасно, това естествено ще бъде удар за нея и тя ще обезумее от уплаха и скръб. Не че очаква да намери нещо. Тя просто се прибира вкъщи със зеленчуците. Мисис Патрик Малоуни, която се прибира със зеленчуците в четвъртък вечер, за да сготви на съпруга си.

Точно така, каза си тя. Върши всичко добре и естествено. Дръж се съвсем естествено и тогава въобще няма да ти се наложи да се преструваш.

Затова, когато влезе през задната врата в кухнята, тя си тананикаше някаква песничка и се усмихваше.

— Патрик! — извика. — Как си, скъпи?

Остави пакета на масата и влезе във всекидневната, а когато го видя проснат на пода със сгънати крака и една ръка извита и затисната под тялото, гледката наистина й подейства като удар. Предишните чувства на любов и копнеж се надигнаха в гърдите й, тя изтича, коленичи над него и сърцераздирателно се разрида. Беше лесно. Изобщо не трябваше да се преструва.

След няколко минути се изправи и отиде до телефона. Знаеше номера на полицията и когато мъжът от другия край се обади, тя извика:

— Бързо! Елате бързо! Патрик е мъртъв!

— Кой се обажда?

— Мисис Малоуни. Мисис Патрик Малоуни.

— Искате да кажете, че Патрик Малоуни е мъртъв?

— Така ми се струва — изхълца тя. — Лежи на пода и мисля, че е мъртъв.

— Ще дойдем веднага — каза мъжът.

Колата пристигна много бързо и когато Мери им отвори вратата, в къщата влязоха двама полицаи. Познаваше ги и двамата — познаваше почти всички полицаи в този район, и като хлипаше истерично, се свлече право в ръцете на Джак Нунан. Той внимателно я настани в един стол и отиде при колегата си О’Мали, който беше коленичил до тялото.

— Мъртъв ли е? — проплака тя.

— Боя се, че да. Какво се е случило?

Разказа им накратко как отишла до магазина и как, когато се върнала, го намерила на пода. Докато говореше, плачеше и нареждаше. Нунан откри следи от съсирена кръв върху главата на мъртвия. Показа ги на О’Мали, който стана веднага и бързо отиде до телефона.

Скоро в къщата заприиждаха още мъже. Първо лекарят, после двама следователи, единият от които Мери познаваше по име. По-късно дойде и полицейският фотограф и направи снимки; дойде и специалистът по отпечатъци от пръсти. Докато останалите си шепнеха и шушукаха около трупа, следователите не преставаха да й задават въпроси. През цялото време обаче бяха много внимателни с нея. Тя отново им разказа историята, този път от самото начало. Как Патрик се върнал, а тя бродирала, как бил много изморен, толкова изморен, че не искал да излизат да вечерят навън. Каза им как сложила месото във фурната — „то и сега е там, пече се“ — и как изтичала до магазина за зеленчуци, и как се върнала, за да го намери проснат на пода.

— Кой магазин? — попита един от инспекторите.

Тя му обясни, а той се обърна и прошепна нещо на другия, който веднага излезе.

След петнайсет минути се върна, изписал цяла страница с бележки. Последва ново шушукане и докато Мери хлипаше, до ушите й достигнаха няколко от прошепнатите фрази: „… държала се е съвсем нормално… много весела… искала да му приготви хубава вечеря… грах… кейк с извара… невъзможно да е тя…“